От 14 часовникари в Монтана е останал един
Времето на майсторите изтича, а с тях си отиват и занаятите, които десетилетия наред определяха бита на българина. Старите ателиета Враца, Монтана и Видин, над чиито врати някога висяха горди табели, днес затварят врати едно по едно. Часовникари, обущари, шивачи, кожелари и ножари са изчезващ вид.
Живеем в ерата на бързото потребление. Избираме евтини часовници и обувки, повредят ли се – хвърляме и купуваме нови.
Но спряло ли е времето за часовникарите?
Ателието на часовникаря някога е било вълшебно място — изпълнено с тихо цъкане, десетки малки колелца, пружини и специфична миризма на фино машинно масло. Днес там рядко влиза клиент с молба да се поправи механичен будилник или автоматичен швейцарски часовник. Обикновено хората търсят майстора само за да подмени батерията на евтин кварцов модел или да скъси верижката на новия им смарт часовник.
„Работата ни се сведе до козметика. Механиката си отива, а с нея и истинското майсторство“, споделят малцината останали в професията. С навлизането на технологиите, които показват часа от всеки екран, часовникарството от жизненоважна услуга се превърна в екзотично хоби за ценители.
Но Дамян Петров – единственият часовникар в Монтана не мисли така.
„Докато има хора, ще има часовници, значи и часовникари.“,
казва 64-годишният майстор, който за първи път е хванал малките отвертки и зъбни колелца, когато бил на 10 – в трети клас.
От години Дамян работи в малка дървена барака – два на два, на общинския пазар в Монтана, буквално скрита между сергии с дрехи, но хората го знаят и пред малката работилничка винаги има чакащи, защото може да влезе само един – мястото е малко, майсторът усмихнат и приказлив и докато сменя батерии, разговорът сам започва.
„Винаги съм мечтал да имам хубава работилница с магазин. И сега продавам часовници, но не мога всичко да изложа, а имам такива, които наистина биха предизвикали възхищение у ценителите. Но не съм се примирил – все пак останах само аз.“, казва Дамян, докато работи с малките инструменти.
Когато започнал през 1978 година, в Монтана имало 14 часовникари, днес е само той.
„Ще работя докато мога. Повечето от моите колеги вече не са между живите. Работата изглежда някак лесна, но е натоварваща. Препаратът, с който чистим чарковете на часовниците, е токсичен. Понякога промиването на един часовник отнема пет дни. Всяко колелце, всяка бурмичка, трябва да е идеално чисто, за да работи машинката.“, казва бай Дамян.
За първи път в живота си Дамян хваща инструментите и отваря часовник, когато е на 10.
„Бил съм болнаво дете. С много проблеми с костите и ставите. Преживял съм няколко операции на краката и след поредната родителите ми ме изпратиха да уча в специализирано училище в Котел. Там живеехме, малки деца от първолаци до осмокласници, всички с проблеми. И ни учеха на занаят, та да можем ние сакатите да си изкарваме прехраната като пораснем.“, разказва с усмивка бай Дамян.
Мястото, където Дамян учи, е основно санаториално училище „Дичо Петров“ в Котел, свързано с местния санаториум, основан през 1953 г. като детски санаториум за костно-ставна туберкулоза. То е затворено през втората половина на 90-те години на миналия век.
Там единственият останал часовникар в Монтана – Дамян, усвоил тайните на занаята. Първоначално започнал с дърворезба. Научил се да прави малки, изключително детайлни резби, после минал към часовниците и останал с тях през целия си живот.
„Докато другите ритат на двора, аз правя часовници.“, спомня си Дамян живота в училището.
Днес все още работи с удоволствие и се усъвършенства. Ходи на семинари, усвоява тайните на новите часовници, но механичните са истинската му любов.
„Като си ида, не знам кой ще поеме. Исках да науча сина си, но той няма нужното търпение. Часовникарството е търпение – бавно се работи, всичко се изпипва, не се бърза. А сина стана автомонтьор, там може и бързо и припряно да се работи, ма е добър в занаята си.“, хвали се Дамян.
Отгледал сам момчето си, днес се гордее с него, но малко съжалява, че не му е предал занаята.
„Преди време дойде една жена. Синът й се интересувал от часовникарство, та ме пита дали искам да го уча. Искам, защо да не искам. Занаят е това, трябва да се предава. Ма, вика, ще почакаме, че е още малък – на 17. Е закъснял е. Занаят се почва от рано – калфа, чирак и чак накрая майстор. Има път да се върви.“, казва Дамян.
Докато говорим пред малкото ателие се извива опашка – един дошъл да сменя батерии на ключ за кола, жена носи играчка да я погледне майстора, но хора с часовници почти няма. А Дамян не връща никого – помага, поправя и сладкодумства.
И ако преди 40 години часовникарите в Монтана са били 14, то обущарите най-вероятно са били 40. Днес са станали четирима.
Евтините лепени обувки, залели пазара, просто не подлежат на сериозен ремонт. Истинските майстори, които могат да ушият обувка по мярка или да извършат сложна поправка на подметка, вече се броят на пръсти. Дейността на масовия обущар днес се изчерпва с лепене на бързи токчета, смяна на ципове на чанти или подмяна на стелки.
Беднотията в малките населени места кара хората да кърпят старите си обувки до последно, но ниските цени на услугите не позволяват на майсторите да покриват високите наеми и разходи за отопление на ателиетата, особено през зимата.
Най-голямата драма на изчезващите професии обаче не е липсата на клиенти, а пълната липса на приемственост. Професионалните гимназии отдавна са закрили паралелките за традиционни занаяти, тъй като младите хора масово се насочват към ИТ сектора, дигиталния маркетинг или услугите. Занаятът изисква години чиракуване, търпение и ниски доходи в началото — неща, които не привличат младите.
Наследството, което не стои в музея, а живее в ръцете на хората, си отива тихо.
Ако държавата и местните общини не намерят начин да субсидират старите майстори или да стимулират чиракуването, след само едно десетилетие Северозападът ще остане без хората, които знаят как да вдъхнат живот на старите вещи.
Днес в дигиталния свят търсим обущари и часовникари в мрежата.
Във Враца се открива само един майстор на часовници с ателие в центъра на града. Във Видин обаче няма нито един.
Четири са обущарските ателиета във Видин. Във Враца едно от хитовите обущарски ателиета е „Пепи Щуреца“ има и още три, основно в центъра на града.
Най-популярни в Монтана също са четири обущарници – майстор Краси, който работи в центъра на града, малка работилничка до полицията, трета до бившия обувен завод и още една на улица „Стефан Стамболов“.
