Тя е Надежда. Но не просто се казва така, а носи у себе си онази надежда, която зарежда и те кара да вярваш, че всичко е възможно . Възможно е да откриеш себе си, да научиш сам чужд език, а след това да му се посветиш, да зарежеш университета в Залцбург и да се отдадеш изцяло на този език, който ти носи радост. Да свържеш така живота си с този език, че да откриеш любовта и да дадеш живот на две деца.
Надежда Иванова-Ватансевер е преводач,
докторант към Катедрата по турски език и литература в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Завършила е турска филология в университета, работи в регионалната библиотека „Гео Милев“ в Монтана като експерт „Връзки с обществеността“.
Надя говори български, турски, английски и немски език. Учила е в езиковата гимназия в Монтана с немски. После четири години живее в Германия при майка си, две години учи в Залцбург политология.
„Научих турски в Германия. Може да звучи странно, но това стана.
Преди да започна в университета в Залцбург, трябваше да изкарам един задължителен интеграционен курс по немски. Там се запознах с едно момиче туркиня. Станахме близки и толкова много ми хареса нейният език, че започнах да го уча сама. Често ходехме при семейството й в Турция и още повече се заплених от мелодиката и звученето на този език. Въпреки това отидох в Залцбург, но останах само две години, учех политология. Бързо разбрах, че не е моето и започнах да се оглеждам. Исках да се прибера в България и да уча турска филология. Оказа се, че единственият университет, където я има тази специалност е Шуменският и отидох там. Завърших бакалавърска и магистърска степен, а сега съм докторант.“, разказва Надя, която има зад гърба си 13 книги, преведени от турски на български и една от български на турски, в момента работи по втора.
Талантът й да превежда художествена литература открила у нея една от преподавателките й – доцент Йорданка Дивина. Тя я свързала с Весела Люцканова и така Надето влязла в света на турската художествена литература и превода.
Първата книга, която превела, е „Кралицата на Ада“ на Селим Илери.
Това станало през 2015 година. От тогава до днес е преводач на 13 романа на турски автори.
„Илери е Георги Господинов на Турция. Много интересен и странен автор.“, казва Надя.
Дебютът й от български на турски е романът на Надежда Радулова - „Тук живее Йожи“. Книгата жъне успех в Турция като "Burada Yoji Yaşıyor" с логото на издателство "Nara Kitap".
Сега работи върху превода на „Ане“ на Камелия Панайотова.
За Надя работата сред книги е благословия. Обича на чете, обича децата и съпруга си и се чувства щастлива.
„Всеки досег с книга за мен е сбъдната мечта. Щастлива съм, че открих онова, което си е моето нещо. Работя с удоволствие, превеждам, уча се заедно с децата си, срещам се с големи творци – преводачи и писатели.“, казва Надя, а усмивката не слиза от лицето й.
„Изключително съм щастлива, когато успея да „докарам“ в Монтана някой голям писател и да го срещна с хората тук. Тук хората обичат да четат, обичат живите срещи с писатели. Георги Бърдаров, Здравка Евтимова, Светослав Иванов – били са тук и са си тръгвали окрилени от нашата публика.“, разказва Надя за работата си в библиотеката.
За нея всяка книга е преживяване и е сигурна, че точно книгите са единственият начин едно дете да опознае света и да се събуди любопитството му.
Благодарна е на майка си, която я е научила да чете от малка. Сега Надето учи и своите деца.
Съпругът й Садуллах е от Истанбул, но живеят в Монтана.
Той е ИТ специалист и работи от вкъщи.
Допреди 6 години живеели в София. В началото на пандемията дошли в Северозапада, в Монтана, където е родена и израсла Надя. Заживели в Сумер.
„Там къщата беше за ремонт, но го направихме. Двор, спокойствие, децата малки – тичат, играят. И решихме – оставаме. Вече имаме собствен дом във вилната зона на Монтана. Купихме си място и се направихме къща – сглобяема е, но си има всичко и живеем щастливо. И на двамата много ни харесва. Монтана е спокойно място, тя е родният ми дом и децата се чувстват добре.“, споделя Надежда и вярва, че е направила най-доброто за децата и за семейството си.
Със Садуллах се запознала онлайн докато учела в Шумен. Той бил студент в Техническия университет в София. Роден е в Кърджали, а семейството му заминава за Истанбул, когато е на 2 години и расте там.
„Прави ми впечатление, че българските турци обичат България много. Те са изселници – живеят основно с Бурса и Истанбул. Уредили са живота си в Турция, но България е техният дом. Играят български хора. Плакала съм, когато съм гледала на сватби в Бурса 200 души, хванати един за друг, да танцуват „Дайчово“ или „Еленино“ хоро. Говорят често помежду си на български, обичат България много. Родителите на Садуллах се пенсионираха в Истанбул, купиха си апартамент в Кърджали и дойдоха. Казват, че тук са родени и тук искат да остареят. Интересни хора са българските изселници в Турция. Чрез тях видях една друга България, за чието съществуване не съм и подозирала.“, разказва Надя и не крие, че досегът с тези хора й е донесъл голямо богатство – душата й вече усеща България по друг начин.
А иначе животът на Надежда е надежда и благодарност – надежда за децата й, надежда за бъдещето. Благодарна е, че е открила и работи това, което й носи щастие, благодарна е за хората, с които се среща, за това, че родителите й са я научили да цени хубавата литература и за това, че е открила начин да я предава на хората.
СИТ
