Интервю Събития

Мария Исаева: Човек рисува с душата си, очите и ръцете са просто инструмент

  04.02.2024 06:00             
Мария Исаева: Човек рисува с душата си, очите и ръцете са просто инструмент

Срещаме Ви с Мария Исаева – кореняк врачанка, лесно разпознаваема от обществеността, жена, отдадена на изкуството и семейството си, дама, за която “всичко е любов и красота”.

Мария Исаева е сродница на великия български скулптор Андрей Николов. Тя самата цял живот се е занимавала с архитектура, музика и живопис.

Споделя, че е имала щастието през живота си да има невероятни прародители и родители, на които всъщност дължи всичко това, което е днес.

Сродница сте на великия български скулптор Андрей Николов. Разкажете ни повече – какво знаете Вие за големия гений на длетото?

Знаех, че дядо Андрей Николов ми е род, но мама ми разказа по-късно подробностите и ми каза следното: „Дядо ти Андрей имаше златни ръце, но брат му имаше още по-златни. Според разказа й, 21-ва година в Лондон се e водил процес срещу европейска банда фалшификатори на лири и стерлинги. Е, братът на Адрей Николов е бил тартор на тая банда и е изгнил по английските затвори. Реакцията ми беше: Оле, къде са му калъпите? Без компютърна техника да правиш лири, наистина трябва да имаш златни ръце. Това е истината всъщност. Имам някакъв спомен, че бях някъде 4-5-годишна, когато мама и татко ме заведоха в София /дядо ми Андрей вече си е бил в България, бил е преподавател в художествената академия/ и в къщата му – споменът ми е, че се качихме по едни стълби и ме посрещна един дядо Коледа, така го определих, с дълга бяла брада, прегърна ме и седна на писалището си. И до ден днешен помня зеленото паспарту, там, където са мастилниците и перодръжките, беше направена дърворезба, някакви орли, но съм била много малка и не ми е ясен спомена. Помня обаче, че се гушнах в него и какво ми е предала тази прегръдка, не знам, но съм благодарна, защото и до сега животът ми е пълен с картини, които вече са по цял свят. И там, където аз няма да бъда, някога ще остане частица от мене. Както и с първата ми професия – архитектурно проектиране, пък съм оставила на много хора домовете, като мои проекти. Това също ми е част от професията. Дълги години бях в проектантската във Враца, а сега вече като пенсионер, работя предимно по картините си. Рисувам и правя изложби. Това е начинът ми на живот.

Смятате ли, че дарбата ви е наследена от прадядо ви?

Не мога да кажа, но е интересно да споменем, че целият ни род са хора на изкуството - художници и архитекти. Синовете ми, внуците ми….

Братовчед ми в момента е професор в художествената академия. Татко много хубаво рисуваше, чичо ми, бащата на моя братовчед, завърши някога в Германия архитектура. Даже от него имам картини. Просто целият ми род, всички се занимаваме с изкуство. Аз пък малко и с музика. Сега вече, като пенсионер, имам свободно време, имам да си доуча на пианото това, което не ми е стигало време някога да науча. Всъщност човек в живота си прави това, което обича. А аз обожавам музиката, за мен тя е най-великата, а също архитектурата и изобразителното изкуство… И понеже нямам три живота, в един съвместявам всичко това.

Във Враца има улица, кръстена на Андрей Николов, има бюст-паметник, а също и музей с неговото име.

Да, музеят е неговата къща. В тази къща всъщност е живял Андрей Николов като дете. А каква е историята ли? Някога, по време на епидемия от холера, баща му умира и той остава сирак. А баща му и моят прадядо са братя. Така моят прадядо го взема да го отглежда, а когато той пораства малко и прадядо ми вижда, че той има дарба, продава някаква нива /това са от спомените на мама!/ и с парите праща Андрей Николов да учи в рисувалното училище. След това се записва в Художествената академия – скулптура. Бил е много близък до двореца. Дворецът го изпраща да учи в Париж, мисля, че 4 години е бил там. След това заминава за Италия и там продължава пак няколко години да работи на специализация, а после се прибира в България и става преподавател, професор в нашата художествена академия. Преди известно време имах среща с Вежди Рашидов, просто заговорихме за изкуството и за моя прадядо, и той тогава каза: „Той е най-великият! Аз от него съм се учил!“. Така че наистина Андрей Николов е оставил на поколенията знакови скулптури и всъщност, всичко това, което е направил, е едно безценно богатство за родината ни. Не случайно художествената галерия в София, бившият дворец, носи неговото име. Мама ми казваше, че той докато е учил, много често баба я е водила на гости при майката на Андрей Николов. И това е, нямам други сведения. Дори незнам деца имал ли е, други наследници има ли…

Нека се спрем на Вас и вашето творчество. Откога рисувате и какво ви вдъхновява?

Всичко, което съм сега, основно го дължа на баща ми, защото бях много малка, когато той беше в самодейната опера и ме водеше на репетициите. Тогава спях на читалищните столове …и първо - в паузите, научих нотите, а след това буквите. После записах музикалната школа, завърших я с пиано. Татко също много хубаво рисуваше, та той и чичо ми нали почти цяла София е построил – и мавзолея, и хотел „Плиска“ и зала „Универсиада“… И всъщност от дете започнах да рисувам – някъде 6-7 клас бях и творях на едни големи катастрони – акварел, правех репродукции на картините на Шишкин. И сега продължавам да работя в този стил. Още след като завърших, започнах сериозно да се занимавам с рисуване. Вече имам над 20 самостоятелни изложби, имам много картини по света и продължавам да рисувам, защото за творците няма пенсиониране.

Как съвместявате музика, рисуванe, архитектура?

То е едно и също. Аз и друг път съм го казвала – аз виждам тоновете в цветове. „Ми“-то ми е жълто, „Фа“-то ми е кафяво, „Си бемол“- ът ми е небесногълъбово син, „Ключа –сол“ ми е червен. И между другото хармонията на пианото в клавишите е същата, както и хармонията върху платното – цветовата композиция, перспективата…Всичко е хармония и е един закон на равновесието и на красотата. То във всичко е така, за мен.

Ако бихте нарисувала себе си, какви цветове бихте използвала?

Любимите ми цветове са бяло, бледо лилаво и силния оранж. Много обичам да рисувам в полските си картини маргаритите, като една вселена от нежност, а по средата – слънцето – да грее. Това са си мои такива възприятия.  Всъщност, когато седна пред бялото платно, аз никога не гледам от модел –дали е човешка фигура, дали е пейзаж…аз просто поглеждам към платното на статива и предварително виждам готовата картина. Стига да ти е спокойно на душата, тогава се ражда изкуството.

Имате ли си любими художници?

От руските худижници – Шишкин, той е пейзажист и великият маринист Айвазовски, от западно-европейските – любими са ми импресионистите Мане и Рембранд. Имах щастието, когато бях в Мадрид, да видя оригиналите на Рембранд, тогава гостуваше една холандска изложба, та те са нещо наистина уникално. И всъщност харесвам всички тези художници, които са ни оставили наследство. Във всеки един от тях може да намериш нещо твое. И преди години, понеже работех във Филхармонията във Враца, това е част от житейския ми път, с Рaдосвета Бояджиева заедно работехме - и един ден, на една изложба бяхме в София, и тя ми вика: „Мария, знаеш ли аз как преценявам дали една картина е стойностна или не?“. Викам й: „Как?“. И тя ми обяснява:“ Представям си, че картината е у дома, пред леглото и сутрин, като се събудя, дали като я погледна, тя ще ми въздейства. Ако ще ми даде нещо за деня – значи картината има стойност, ако ли не - значи не струва!“.

Как се прави изкуство в днешно време?

Ще ви кажа - очите и ръцете са инструмент. Човек рисува с душата си. Никога не гледам дали е пейзаж, дали е човешка фигура. Всичко е това, което е в душата ми. Когато рисувам цветята – това са моите сънища, когато рисувам пейзажите – това са моите виртуални разходки по планини, поляни, гори и реки. Това всъщност е начинът ми на съществуване. Предимно рисувам по късните доби, открай време съм така -  дали проектирам или рисувам. През деня ми е някак шумно, ангажиращо, по-битово е устроен живота, а нощите и тишината - те са моята вода, в която плувам.

Какво бихте искали да кажете на младите хора, които се занимават с изобразително изкуство?

Щом като Господ ти го е дал, ти си длъжен да го правиш. Това е! Човек, докато е жив, божията искрица, която носи в себе си, трябва до последно да я използва, защото пак казвам - ръцете и очите са инструмент, човек създава с душата си – дали е картина, дали е музикално произведение, дали е интериорът в къщи, всичко това идва от душата му. А и стремежът към красотата ни е даден от Господ и ние трябва максимално да се доближаваме до това божествено ниво.

 



Бедняци останаха без помощи, отказали обществено полезен труд
Хороскоп за петък 1 март
Приеха бюджета на община Грамада за 2024 година
Мъж се върна към живот след 50 минути клинична смърт
Мним банков служител измъкна 1200 лв. от търновка, щял да и даде заем с 2% лихва
Малчугани подариха мартеници на кмета на Враца СНИМКИ