На 1 юни 1878 г. в Берлин 26 души представители на европейските държави, под председателството на германския канцлер Ото фон Бисмарк и при отсъствието на български представител, се събират да решават съдбата на Балканите. След двуседмични пазарлъци, на 13 юли 1878 г. е подписан т. нар. Берлински договор, който разпокъсва безпощадно България и създава условия за превръщането на Балканите в тлеещ район на кървави конфликти. В отговор на Берлинските решения в Македония и Тракия се надига широко народно недоволство и зазвучават призиви за освобождаване и присъединяване към отечеството. Поколения българи свързват през годините имената и съдбите си с тази кауза. Сред тях е и хасковският войвода Таню Николов, поставил освобождението на Тракия и Македония за главна цел на своя живот.
Атанас Николов Жеков, по-известен с името Таню Николов, е роден на 9 март 1873 г. в семейството на хасковския терзия Никола Ангелов Жеков от Гьол-махле /кв.Градински/ и Рада Стоева от с. Коручешме /дн. Горски извор/, Хасковско. Семейството му е заможно и той учи до първи клас. Бурните времена, в които преминава неговото детство го възпитават в родолюбие и смелост. Събитията през последните две десетилетия на 19 в., насочват живота му към военната служба. Бащиният занаят и имотите на семейството, не го интересуват. След изтичане на редовната военна служба Таню Николов остава в 10-и пехотен Родопски полк като унтерофицер и командир на взвод.
Унтерофицер Т. Николов с майка си Рада и годеницата Иванка
Всеобщото настроение обхванало Южна България подтиква младият унтерофицер да се включва в дейността на оръжейните канали, организирани в Хебибчево /гр. Любимец/, по които се пренася оръжие към Беломорието. В делото участват офицери и подофицери от полка, посветени в дейността на ВМОРО. Таню Николов приема събитията с особена съпричастност, а ненавременната смърт на съпругата и дъщеря му ускоряват решението да се присъедини към националноосвободителното движение.
През 1944 г. вече на 71 години той пише своята "Живописна бележка на войводата Тане Николов". "През 1902 г. заминаваме за Одринско, покръщаваме и организираме населението за борба против турците, за свободата на Македония и Тракия в Гюмюрджински окръг." С тази кратка информация той бележи началото на дейността си.
На 16 август 1902 г., Т. Николов напуска Хасково и се отправя за първи път към Беломорска Тракия с малка чета от 10 души водена от Вълчо /Константин/ Антонов - Сеченката. Задачата е да инспектира и организира комитетите в Гюмюрджинско, Дедеагачко и Ксантийско. Обиколката продължава половин година, след което той се прибира в Хасково за лечение и кратък отдих. В края на март 1903 г. отново заминава за Дедеагачко със същата чета. Действа в Софлийско като помощник на войводата дядо Петър. Целта е да извършат атентат близо до Софлу на ж.п. линията Одрин-Дедеагач, но турските патрули откриват динамита и осуетяват взрива.
В навечерието на Преображенското въстание, Т. Николов е подвойвода на четата на Константин Нунков и потегля с 18 четници за Дедеагачко. Задачата е да прекъснат железопътната връзка между Тракия и Македония. Но след конфликт между него и К. Нунков много от четниците се връщат в България, а Т. Николов поема командването на останалите. Поведението му по време на въстанието, и най-вече силното влияние, което оказва върху него Върховният Македоно-Одрински комитет и особено личността на Борис Сарафов, вероятно са причината, конгресът във Варна през 1904 г. да го изключи като "върховист" от ВМОРО, официално отбелязано: "заради провинения в Западна-Беломорска Тракия през време на въстанието".
Неуспехът на Илинденско-Преображенското въстание и вътрешните борби отслабват ВМОРО. За да се възстанови организацията през пролетта на 1904 г. Одринският окръжен комитет решава да продължи изпращането на чети за повдигане духа на българското население и едновременно с това се води борба срещу върховистките чети. Таню Николов не се съобразява се решенията на Одринския комитет и начело на самостоятелна /върховистка/ чета, добре въоръжена с помощта на Б.Сарафов навлиза в Дедеагачко. В отговор на действията на българските чети, турските власти засилват репресиите над население, а Одринският комитет изпраща контрачета с войводата Михаил Даев и заместник Димо Николов. Двете чети се срещат в с. Доганхисар. За какво са си говорили "на четири очи" двамата войводи не става ясно, но М. Даев заминава на доклад в Одрин и не се завръща. На 12 юли 1904 г. Т. Николов заедно с Митрю Карабелята и Кел Петко взривяват железопътния мост при с. Бадома, между Дедеагач и Гюрджина в момент когато по него преминава влакова композиция. А в своите автобиографични бележки Войводата отбелязва: "На 12.VІІ.1904 г. извършвам атентат със съдействието на двама другари, на който последиците са: моста е хвърлен във въздуха заедно с девет вагона и локомотива".
В края на септември 1904 г. четата на Т. Николов отново се отправя към Западна Тракия без пълномощно от Задграничното бюро и без съгласието на Одринския комитет. Идеята на Б.Сарафов е да наложи своето влияние в Дедеагачко. Задграничното бюро изпраща по следите й четата на Христо Арнаудов от Свиленград, който обаче вместо да противодейства се обединява с четата на Т. Николов. Срещу тях тръгва четата на Димо Николов със задачата да ги върне още на границата. Срещата между двамата войводи не протича приятелски, а при избухналата стрелба има убити и ранени. След този инцидент върховистите установяват влиянието си над Дедеагачкия район.
Събитията в региона и борбата за надмощие между двете български течения в освободителното движение продължават все в тази враждебна посока. През декември 1904 г. четата на Т.Николов пристига в с.Мерхамлия, Ференско. На свиканото общо събрание Войводата разяснява пред населението целите на борбата и дейността на четата. Обаче на 26 декември 1904 г. вечерта, в къщата където четниците нощуват, завербуваният от турското разузнаване четник Янко Иванов от с. Искрец, Софийско, хвърля в огнището бомба и отмъква чантата на войводата с документи, които предава на турската власт. За неуспешния опит да бъде избита четата, Т. Николов пише в своята автобиография:"
Съдбоносният ден 26.ХІІ.1904 г. в с. Мерхамлий, Ференско предателската ръка на четника Янко Иванов от четата поставя бомба в огъня с цел да изтреби цялата ми чета, но благодарение на съдбата тя избухна като рани само мен в ръката." "Янковата афера" нанасят голям удар върху организацията, защото турските власти се сдобиват със сведения за революционната мрежа в Дедеагачко. В резултат са арестувани 276 българи, 7 от които получават смъртна присъда , а повече от 60 души са осъдени на различни срокове затвор.
Четническите действия насочват турските потери по следите на четата и при с. Манастир, в м. "Крушата", тя е открита и обкръжена, което Т. Николов отбелязва в бележките си: "На 6 януари 1905 г. вследствие на предателство съм принуден с четата си да се бия против целия турски аскер /начело/ със Сали ефенди в м. "Крушата" до с. Манастир." Войводата успешно извежда четата през с. Дервент, почиват около десетина дни в с. Горно Луково и се отправят към с. Ятаджик /Маджарово/, оставят оръжието си при пунктовия началник хаджи Делчо и в края на годината пристигат в Хасково. Воененният опит, придобит от Т.Николов в армията му дава възможност да го прилага във важни моменти, което го отличава от повечето тогавашни войводи на освободителното движение. Събитията през времето на първия период от дейността на Т.Николов, минала под знака на върховизма се оценяват нееднозначно и тогава, и сега. За едни "върховистката чета" на Т. Николов нанася вреда на българското население в региона, за други тя повдига духа.
Слабите позициите на ВМОРО след въстанието го поставят под огромния натиск на т.нар. "въоръжена пропаганда", като терористичен отговор на гръцки и сръбски чети срещу българските действия. Българските села в Западна Македония преживяват вълни от насилие и терор от страна на върлуващите сръбски банди, които принуждават населението да се отказва от своята българска народност. За близо три години сръбски и гръцки чети завладяват територията около р. Вардар по линията Крива-паланка-Куманово-Скопие-Велес-Прилеп-Кичево. Тяхната дейност се подкрепя и от турската жандармерия и организираните "авджи табори" /ловни дружинки/ за действие против българските чети. През 1907 г. тези сили вече надхвърлят 10 000 души. Подходящо въоръжени и с натрупан опит, те все по-успешно противодействат на българските чети и за кратко време успяват да унищожат 10 чети и да избият над 900 четници и 50 войводи.
Раздирана от непрекъснатите вътрешни борби, в края на първото десетилетие на 20 в., Вътрешната революционна организация не е в състояние да се противопостави на сръбско-гръцкия натиск над българите в Македония. Появява се реалната опасност западната част на вардарския регион да бъде откъсната от нейните източни околии и да се прекратят връзките с България. Местните организации се обръщат за помощ към Задграничното представителство в София и в началото на 1907г. то подготвя няколко чети за противодействие на антибългарската пропаганда в Македония. Една от тях е четата на Таню Николов.
На 9 април 1907 г. Т. Николов начело на 48 души пресича границата при р. Вардар близо до Велес и на 11 април те се установяват в с. Ораховец, Велешко. Войводата уведомява местните организационни ръководители за предстоящите действия на българските чети. Сръбската въоръжена пропаганда зорко бди за български действия и веднага пуска в ход изпитания си подход с внедряване на провокатор, който да убие войводата и да осуети дейността на четата. Подкупеният македонски българин в четата на Т. Николов обаче се опитва да привлече в заверата си и други четници, с което се издава. В подобни случаи Войводата действа бързо и безпощадно - публичен съд пред населението и екзекуция за назидание на всички предатели.
От средата на месец май 1907 г. четата на Т. Николов обикаля Поречието и Азот, за да вдъхват надежди сред българското население, държано в страх от турските власти и от непрекъснатите набези на сръбските чети, които открито го убеждават да се признае за сръбско. В средата на юни в подкрепа на Т. Николов пристигат и четите на прилепския околийски войвода Петър Ацев, Михаил Чаков и костурската чета на Христо Цветков и заедно с четата на Т.Николов блокират село Никодин, което се явява предната линия на сръбските чети и техните агенти. 150 души четници и 300 души милиционери от околните български села се установяват на лагер в планината между селата Никодин и Попадия. Тяхната основна цел е под командването на Т. Николов да прочистят селата в Бабуна планина от сърбомански шпиони и да ликвидира сръбската пропаганда в региона. Село Никодин като преден мост на сърбоманите е обсадено за пореден път. Със своята изпитана тактика сръбските чети избягвайки открит бой предварително уведомени от шпионите си се изтеглят в непристъпните местности на област Порече в Западното Повардарие. Уведомени за местонахождението на организационните чети, турските власти вдигат на крак цялата репресивна машина в трите македонски вилаета. Войводата отбелязва драматичните събития като важна част в биографията си:"12.V.1907 г. сражение над с. Никодин, Прилепско със сръбските чети на Григор и Иван Бабунски. 20.V.1907 г. сражение с турския аскер, предаден от сръбското население, в Никодинския балкан. 28.V.1907 г. сражение над с. Кръстец, Прилепско със сръбските чети , където падна убит сръбския войвода Келеш и др. четници."
На 1 юли 1907 г. обединената чета води при височината Ножот най-кръвопролитното и най-героично сражение в цялата история на ВМОРО след Илинденско-Преображенското въстание. Срещу 218 души четници на Таню Николов, Михаил Чаков, Георги Смилев, Петър Ацев, Христо Цветков и Иван Наумов - Алябака, се съсредоточават над 3000 души редовна войска от трите македонски вилаета под командването на Енвер бей, онзи млад офицер, който година по-късно ще поведе младотурската революция.
Битолската чета на Тане Николов, участвала в епопеята на Ножот.
Още в началото на сражението, 45 души от четниците са откъснати от основното ядро, обградени от войската на скалата Ножот, над с. Ракле. Атанас Попов от с. Шестеово, Трендафил Думбалаков-самоотлъчил се юнкер от Военното училище в Сохия, Петко Койчев от Панагюрище, Найдо Арсов от с. Папрадища и техните другари се отбраняват яростно и когато не могат да удържат на турския натиск, се взривяват с бомби. Останалите четници командвани от войводата Таню Николов успяват да пробият обръча и с минимални жертви се изтеглят от района. Общо 67 четници загиват геройски в този бой. След битката турците започват да разсъбличат убитите. Жандармерийският реформаторски офицер - италианският капитан Луций, снима мястото с телата на загиналите и снимката обикаля Европа като обвинителен документ срещу тогавашните политици, допуснали това да се случва с един народ, борещ се за свободата си. Турските вестници отбелязват събитието на първите си страница, наричайки го "джапон мурабеси", като го сравняват със самоубийствените атентати на самураите в току-що отшумялата Руско-японска война, а европейският печат определя българските четници като "леонидови войни". Битката при Ножот остава в паметта на местното население като Малката Шипка. Всяка година на този ден даже и в тежките времена на сръбската тирания, то отдава почит на героите.
Командвани от Т. Николов българските чети продължават действията си в региона:"На 11.VІІ.1907 г. сражение със сръчките чети над с. Никодин, Прилепско. На 16.VІІ.1907 г. предадени сме от Георги даскала от с. Никодин на Енвер бей, който беше изпратен от Хилми паша за да унищожи сборните чети на Иван Наумов Алябака, Христо Цветков, Михаил Чаков, Петър Ацев, Мирче Найденов, Гьоре Спиров Ленишки и моята чета. 19.VІІ.1907 г. сражение с гърците в Мориово.
Жертвите и трудните условия не спират борбата срещу сръбската въоръжена пропаганда в Западна Македония. На 14 август 1907 г. в местността Мирчев кутел, край село Белица, Охридско, се провежда конгрес на Битолския революционен окръг с участието на Таню Николов, назначен за войвода на Битолската окръжна чета. Два дена по-късно той води сражение с гръцки чети, което отбелязва: "16.VІІІ.1907 г. сражение с гръцките чети в местността "Кравица", Мориовско."
Борбите в Македония не прекратяват кървавите свади сред членовете на освободителното движение. На 28 ноември 1907 г. в София представителят на лявото крило на организацията Т. Паница убитва ръководителите на организацията Борис Сарафов и Иван Гарванов. Таню Николов тежко преживява тяхната загубата и поема охраната на Христо Матов и Васил Чекаларов, които също са на прицела на санданистите.
Младотурската революция през юли 1908 г. се посреща нееднозначно от българските революционни дейци и разгаря остри противоречия сред тях. Заради сътрудничеството си с тях сереският войвода Яне Сандански получава смъртна присъда от организацията. С изпълнението й е натоварен Таню Николов. Предприетите от ВМОРО крайни действия са в името на териториалната цялост на Македония и срещу всички опити за отстъпление от целта - националното освобождение и обединение на българския народ. Войводата Таню Николов без колебания приема задачата да изпълни издадената присъда. На 24 септември 1908 г. в кафенето на Бошнак хан в Солун той извършва неуспешен опит за покушение срещу Яне Сандански.
"В 1908 г. заедно с Апостол войвода и Георги Занков поемаме управлението на В.М.О. Организация, като изпращаме чети в Серския окръг напр. Георги Занков, Динката и Чавдар войвода.15.ІV.1909 г. заедно с Апостол войвода и аз заминаваме с четите за Солунско, да подготвяме народа за нова борба против младотурския режим."
Зад тези кратки редове, написани от ръката на Войводата стоят много усилия за организиране и изпращане на българските чети в Македония, които трябва да подготвят народа да продължи борбата.
Войводите Таню Николов и Апостол Петков /Ениджевардарското слънчице/
За постигане на разбирателство с младотурците и прекратяване на четническата борба, върху ръководителите на ВМОРО се упражнява силен и многопосочен натиск, който Т. Николов отбелязва: "През 1910 г. след срещата ни с братя Бъкстон, Баучер и Стаматов, които наблегнаха пред българското правителство и пожелаха нашето арестуване, правителството интернира Апостол войвода и мен в гр. Варна. През 1910 г. уреждаме конгрес във Варна, на който присъства Апостол войвода, Чернопеев, Занков, Ляпов, аз и др. делегати. Същата година избягвам преоблечен като свещеник, срещам се с други войводи в София в къщата на Михаил Чаков и решаваме всички да заминем за Македония."
Подновяването на организационната и четническа дейност в Македония се ръководи от новосъздадената Българска народна македоно-одринска революционна организация (БНМОРО).Нейната цел е "развиване на революционния дух и боева подготовка на населението за една обща и повсеместна революционна борба". Структурите й се изграждат и на територията на Царство България, за да включат не само бившата нелегална ВМОРО, но и дейците на легалната организация начело с ВМОК.
Опитите на българските власти да спрат действията на Войводата в Македония са безуспешни. "На 20.ІV.1910 г. сборните чети на Апостол войвода, Чернопеев, Чаков, Занков, Чавдар войвода, Джемов и Тане Николов заминаваме за Македония. След като се научава българското правителство за намерението ни, тръгват министър Такев, инспектора на полицията Белев, като вдигат милиция за да ни заловят и върнат обратно. В туй време ний минаваме границата и биваме нападнати от турците при с. Ораново, Джумайско, където се почва първото ни сражение"
На 29 юни 1910 г. в Македония преминават първите дейци на новата организация - Таню Николов, Апостол Петков и Продан Христов, последвани по-късно и от останалите. Четата пристига в Ениджевардарско, посрещната радушно от населението, което изразява готовност да възобнови борбата.
"В същата 1910 г. прочутия Енвер бей, след като благополучно потушава въстанието в Албания и като научава, че Тане Николов и Апостол войвода се движат в Ениджеварско с четите си, той предприема една обсада на няколко села в Ениджевардарско, Гюменджанско и част от Гевгелийско с намерението да ликвидира завинаги с двамата войводи Апостол и Тане. Благодарение на нашия похват и опитност ние успяваме да се измъкнем от обръча на турската войска."
През 1911 г. ВМОРО възобновява дейността си като се обединява с БНМОРО и ВМОК. Таню Николов се присъединява към групата на бившите дейци от легалната Македоно-одринска организация в България, ръководена от подполковник Стефан Николов. Подготвени от него през май 1911 г. за Македония заминават няколко чети. Едната под неговото ръководство действа в Струмишко и Горноджумайско. Войводата отбелязва отново тези събития:: "1911 г. заминавам с четата си за Македония. Сражение над с. Влахи с турския аскер и башибозука. През същата година става сражение с турците и със санданиските чети при Рибното езеро в местността на Ел тепе, Пирин планина. Сражение с турците при с. Сърбиново, Джумайско. Сражение в Пирин планина в местността при с. Влахи, Джумайско. Заграждането ни над с. Палат, Джумайско - сражение с турците. Сражение в Беласица планина, предадени от санданистите, над град Петрич. Залавянето ми в Рилския манастир като болен и предаването ми на българската власт от игумена на манастира /санданист/."
Избухването на Балканска война потушава за известно време вътрешните конфликти в организацията. Всенародният ентусиазъм обединява всички македонски войводи, независимо към кое крило на организацията принадлежат. Таню Николов продължава да воюва в Македония, но вече като специално формирование към щаба на Българската армия. Той се движи пред полковете на Седма рилска дивизия по поречието на река Струма. Действа съвместно с войводата Яне Сандански, а Българскот окомандване дава изключително висока оценка за техните военни заслуги.
Тези събития Таню Николов отбелязва и в бележките си: "1912 г. заминаването ми за Битолски окръг с четата ми организирана от габровските граждани. Балканската война ме заварва с четата ми в Македония. Прекъсвам телефонните и телеграфните съобщения в Джумайско. Сраженията при Крупник, Кресна, Мичкюл и Сърбиново, Джумайска околия. Явяването ми в тил на турските войски в Рупелското дефиле и залавянето на прочутия Абдала чауш, началник на партизанския отряд на турския башибозук и унищожаването на цялата му чета"
След разгрома на турските войски Таню Николов се прехвърля с четата си в Родопите, където охранява духовната мисия на Светия синод на Българската православна църква за покръстване на българомохамеданите в Златоградско, Пашмаклийско и Гюмюрджинско. После заминава за Източна Тракия. Тук се среща с цар Фердинанд и държавният глава засвидетелства своята признателност към заслугите на известния комита.
Цар Фердинанд и Т. Николов на гара Гюмюрджина, 19.ХІІ.1912 г.
Единственият запазен филм за участието на Българската армия в Балканската война, заснет в Одринско през пролетта на 1913 г. от кинооператорът на руска служба Ат. Ив. Жеков показва войводата Таню Николов - внушителен, едър мъж, с голяма черна брада и развята черна коса, в тракийска носия, с навуща и цървули, с кавалерийска сабя, ножове и пистолет, затъкнати в пояса. Заснето е посещението му при ранени другари от четата в руската санитарна мисия в Лозенград и отправянето му с четата към бойното поле. Тези кратки мигове от българската история, са съхранени като част от златната летопис на родната кинематография.
В последвалата Първа световна война, Т. Николов продължава да действа в Македония, начело на партизанска рота в Поморавието. Населението на областта с нейните градове Ниш, Пирот и Враня до 1878 г. и дълго след това, се самоопределя като българско. След Съединението и войната през 1885 г., сръбската държавна машина започва твърдо и последователно да насажда сред него сръбско национално съзнание.
По време на Първата световна война тези територии са върнати към българската държава, но населението вече е разколебано. През лятото на 1916 г. Генералният щаб организира група от 12 изтъкнати български учени, която проучва присъединените области "за крепката защита на отечествените интереси в бъдещите международни преговори". Техните констатации обаче не са в полза на българските претенции. А проф. Б. Филов отбелязва: " У населението не се забелязва никакъв ентусиазъм. Като че ли искат да кажат: "Добре ни освободихте, благодарим ви, но и по-рано не бяхме зле; ако ви прави удоволствие, Идете да се биете, а нас ни оставете на мира да си гледаме търговията".
Специфичните условия в Поморавието през Първата световна война налагат през 1917 г. новоназначеният началник щаб на областта подполковник Петър Дървингов да предпочете действията на българските чети от ВМОРО пред редовната българска армия. През август в Ниш започва създаването на "Специални контрачети", съставени от четници на ВМОРО, командвани от опитни войводи. В един от центровете на сръбските чети - Прокупленско е определена да действа в подчинение на командира на 11-и опълченски полк и партизанската рота на войводата Тане Николов. В своите биографични бележки той записва:" През 1917 и 1918 г. бях изпратен в Сърбия да преследвам сръбските чети и Коста Пекянеца. През това време имах няколко сражения и престрелки, и най-тактически съумях да обезоръжа повечето от сръбските четници в района ми, Куршумлийско и Прокупленско. В района ми влизаха старата Сръбско-албанска граница, Великия Ястребец, Гайтон планина и част от Нишка околия."Успешното противопоставяне на ВМОРО срещу сръбските чети предизвиква обрат в събитията. На 19 и 20 септември сръбската чета на Коста Войнович от 100 души е резгромена в боеве на северозапад от Куршумли. Преди да успее да се съвземе тя отново е ударена този път от партизанската рота на Т. Николов.
На 1 октомври 1917 г. към Моравската военноинспекционна област се създава планинска дружина командвана от С. Атанасов. Партизанската рота на Т. Войвода е в нейния състав вече като партизански взвод № 47. Войводата получава звание подпоручик и се запазва старшинството му спрямо останалите войводи. Назначен е за ревизор на всички планински взводове в района и получава правото да ръководи по-големите операции по преследване на сръбските чети.
Първата световна война приключва за България с катастрофалния Ньойски мир, чийто клаузи наред с другите санкции, постановяват и отнемане на българските територии в Западна Тракия, окупирани в края на май 1920 г. от Гърция. Още в началото на месец май 1920 г. в Караагач се провежда общо съвещание на лидерите на българската и турската общност, с идеята да се организират съвместни действия срещу гръцките окупатори. Българската страна е представена от А. Попалексов, д-р Ненчев, кап. Бояджиев, П. Мутафов, а турската от Фуад бей, Джемал бей, Али Галиб бей, Неджметин бей и др. Обединените позиции са изложени в двустранен протокол за съвместни действия срещу гръцката окупация на областта съдържащ пет точки. За съгласуване на действията в началото на ноември 1922 г. в Кърджалийско се провежда съвещание между ръководителите на въоръжената борба в Тракия. От българска страна участват войводите Таню Николов, Димитър Николов, Коста Ненчев, Пею Поптрендафилов и др., а от турска страна - водачът на западнотракийските турци Руфат бей и неколцина други дейци на турското тракийско революционно движение.
Съвещанието и взетите решения за образуване на Българо-турска вътрешна тракийска революционна организация /ВТРО/, изиграва особено важна роля в по-нататъшното развитие на въоръжената борба. В ръководния комитет българската страна е представена от Таню Николов, издигнат за главен войвода на организацията, който поема командването на българо-турските въоръжени сили. Турската страна е представена от Фуад бей и Кемал бей. Създаденият съюз се скрепя с подписването на протокол определящ отношенията между двете страни и полагането на клетва пред главния войвода. Изработени са Устав и Правилник, определящ целите на организацията и средствата за тяхното постигане. Резултатите от това съвещание са сериозен напредък в освободителното дело на тракийското население, а Войводата отбелязва в "Живописните" си бележки: "През 1922 и 1923 г. бях избран за главен войвода на българските и турски чети за да действуваме против гърците в Гюмюрджинския окръг за свободата на Беломорието."
Фуат бей, Тане Николов и Хикмет бей, дейци на Вътрешната тракийска революционна организация
Замислена като организация за цяла Тракия, ВТРО обединява западно-тракийските българи и турци. В четите масово се включват бежанци от селата и градовете на Южна България с надеждата, че ще допринесат за по-скорошното си завръщане по родните места. Ръководителите на организацията установяват и поддържат близки контакти с административните управи в Хасково и другите южнобългарски градове, като получават пълна подкрепа за тракийската кауза от страна на тогавашните политически партии и правителството, макар неофициално и негласно. Единствена БКП се обявява против въоръжената борба в Тракия.
В края на 1922 г. в резултат на енергичните действия, по границата се организират пунктове, събират се парични средства и оръжие за четите. Назначените пунктови началници създават складове с оръжие и боеприпаси, които по организиран канал се прехвърлят в Тракия. Изходната точка е с. Кютюклии /дн. Корен/ Хасковско.
Едновременно с техническата подготовка усилено се сформират чети в Смолянско и Хасковско, които се разпределят в три революционни групи, начело с опитни войводи. Съставът им в повечето случаи е около 70-80 души. В края на 1922 и началото на 1923 г. ВТРО вече разполага с 20 добре въоръжени чети с над 600 бойци. Към тях отделно се готвят за действие стотици членове на селската милиция и бойните групи. Главен проблем на усилено организираните чети остава въоръжаването. Част от четниците разполагат с оръжието запазено след демобилизацията на армията през 1919 г., други получават оръжие от българските власти преди изтеглянето им от Западна Тракия. В повечето случаи обаче оръжието се предоставя основно от гарнизоните и заставите преди да преминат границата.
Бойните акции започват още преди създаването на ВТРО. В началото на септември Д. Маджаров събира на територията на България смесена чета от 30 българи и 20 турци, с която навлиза в Беломорието. Към тях се присъединяват много българи, дезертирали от гръцката армия и четата достига до 100 души. Тя се установява в района на Дедеагач и към нея се присъединяват 50 четници начело с кара Бекир. Задачата е да обиколят селата в района и да проучат настроението на местното население, като в същото време го приканват да се присъедини към въоръжената борба.
През есента на 1922 г. българо-турските чети нанасят първите си удари върху гръцките окупационни власти. На 21 ноември успешно са атакувани военни подразделения и складове при селата Шахин и Чепинки. Същият ден друга чета от около 75 души турци и българи начело с Фуад бей извършва успешно нападение над с. Чала Перди. След 6-часово сражение гръцката рота е унищожена. На 23 и 24 ноември въоръжени чети нападат гръцки части близо до Еникьой, Дедеагачко, извършен е атентат по железопътната линия Дедеагач-Одрин, близо да гр. Фере. По същото време въоръжен отряд от 200 души, начело с войводата Димо Янков атакува Лозенград.
Необходимостта от общ координиран план за действие на четите довежда до провеждане на воеводско съвещание на 8 декември 1922 г. в с. Арнауткьой /дн. Гугутка/, Кърджалийско. Той се изработва и приема под ръководството на главния войвода Таню Николов, като всеки войвода получава писмена заповед за извършване на определени акции. Планът влиза в действие още на 8 декември.
За да предотврати разцеплението между турците и българите в четите, главният войвода Т. Николов извършва в началото на януари 1923 г. обиколка в пограничните пунктове, като забранява преминаването в Тракия без негово разрешение. Последват нови четнически акции, които разтърсват гръцките окупационни сили в Западна Тракия. В началото на януари 1923 г. на пункта в с Кютюклии /дн. с.Корен/ се сформират три специални чети, които да извършат едновременно нападения в Гюмюрджина и Дедеагач. Четите наброяват по 25 души и се командват от Димитър Маджаров, Димо Николов, Стою Запъртов и Рафаил Каракачанов. На 11 януари те навлизат в Тракия. Съгласно плана на акцията, нападението трябвало да се извърши срещу Нова година, когато гърците празнували. Лошото време забавя придвижването на четите и едва на 15 януари Маджаров навлиза в Дедеагач и с 15 четника атакува войнишки лагер с ръчни гранати. Много гръцки войници са убити. Нападението предизвиква паника сред войската и цивилното население. Уплаха настъпва в целия гарнизони четата се оттегля без да бъде преследвана. Същата нощ на 15 януари Д. Николов със своята чета предприема бомбено нападение в с. Дримишли. Взривен е един от мостовете на жп линията между гр. Фере и Бадома, за да отвлече вниманието на гръцките войници от четата на Д. Маджаров и да им даде възможност да се изтеглят.
Третата чета под ръководството на Р. Каракачанов и Ст. Запъртов достига до Гюмюрджина на 16 януари 1923 г., през нощта обкръжава пехотните казарми и с атака ги превзема. Паниката сред гръцките войници е неописуема и в суматохата те дават много жертви. Изпратените гръцки подразделения, които трябва да преследват четата се разбунтуват. В отговор на успешните четнически действия властите арестуват и хвърлят в затвора повече от 150 души от местното българско население.
Успешни са акциите и в други части на Западна Тракия. На 19 януари чета напада моста по жп линията Ксанти-Гюмюрджина. На 24 януари 1923 г. група от четата на Д.Николов под командването на А.П.Алексиев навлиза в гр. Фере и атакува с бомби щаба на 12-а гръцка дивизия. Убити са няколко щабни офицери, а по-късно е нападната и гарата в града. След оставката на К.Ненчев, главният войвода Таню Николов назначава ново ръководство на Първа революционна група, като се сформира щаб в състав: Ст.Терзиев, К.Вазов и Т.Стоенчев, който поема оперативното ръководство. Разпореждането на Т.Николов е категорично да не се допускат никакви своеволия спрямо турското население.
През януари 1923 г. една чета навлиза в Западна Тракия, но се отказва от действия заради изключително студеното време и глада. Наред се това се оказва, че повечето четници са роднини помежду си и се включили в четата за да успеят да преведат семействата си и добитъка в България.
Тежката зима на 1923 г. довежда до спадане на активността и в края на февруари всички чети са изтеглени в България. Липсата на средства довежда до разпускането на някои от тях. Освен климатичните условия четите се оттеглят и заради съсредоточването по източния бряг на р. Марица на стохилядна гръцка армия, която получава заповед да заличи всичко българско в областта.
По време на конференцията в Лозана, през пролетта на 1923 г., за да привлекат вниманието на западните дипломати към участта на българското население в Тракия, четите отново активизират дейността си. Следват няколко големи успешни акции. Сформиран е българо-турски отряд от 100 души добре въоръжени и екипирани четници под командването на Руфат бей.
Нападенията на турски и български чети продължават и през лятото на 1923 г., но постепенно оредяват. Още през пролетта на 1923 г. правителството на Ал. Стамболийски започва да ограничава дейността на ВТРО, наложено от решенията на Лозанската конференция. Става ясно, че Тракия ще бъде поделена между Гърция и Турция и това слага край на съвместната дейност на българските и турските чети.
Обстановката се усложнява след извършения на 9 юни 1923 г. преврат в България. По това време главният войвода Таню Николов е в София за да се ориентира в създадената ситуация. На среща с началник-щаба на армията става ясно категоричното решение на новото правителство за прекратяване на въоръжената дейност в Западна Тракия и в тази посока получава нареждане да пристъпи към обезоръжаване и разпускане на четите, което Войводата отбелязва в своите бележки: "След преврата и падането на земеделското правителство по молба на Военното министерство заминах за границата и обезоръжих турските и българските чети, като предадох всички муниции и оръжие на военните власти, а именно две оръдия, три картечници, всичките пушки, бомби, гранати, мулета, коне и други военни пособия." Настъпва краят на четническото движение в Западна Тракия, но 50-годишният тогава войвода продължава да живее със съдбата на тракийското движение:"На 2 март 1924 г. свиках конгрес на тракийската организация, на който направих изложение на положението и дадох отчет по всички разходени суми и на който конгрес бях пак преизбран отново за главен войвода и освободен от отговорност. След това поради напреднала възраст се прибрах в Асеновград дето съм и днес като мирен гражданин -мелничар." Но още същата година той е интерниран в Никопол, с абсурдното обвинение, че "събирал по принудителен начин пари от кърджалийското население и организирал комунистически чети и влизане в Гръцка Тракия".
Слял през младостта си личния живот с делото на тракийската организация, Войводата продължава да живее с нейните проблеми. На среща в София с Михаил Чаков, Туше Делииванов, Атанас Лозанчев и др. той изразява неодобрение на братоубийствата, които се извършват по това време в България, а последното записано в неговата "Животописна бележка" звучи като наставление: "В редовете на ВМРО има крайни недоразумения и ние, старите работници, които създадохме това дело, не можем да останем равнодушни и неми свидетели".
През следващите години Войводата непрекъснато подпомага останалите живи дейци на тракийското движение и всяка година на Архангеловден дава курбан за убитите си другари четници, на който присъстват бежанци от Тракия и Македония, а датите на битките, които е водил, отбелязва всяка година с раздаване на брашно. Не отказва брашно на всички бедни жени, дошли да помолят за помощ в мелницата. Тази му щедрост дълго време се помни от асеновградчани.
За да осигури старините си, Т.Николов купува още през 20-те години на ХХ век няколко имота, сред които и мелница в Асеновград. Той стопанисва имотите заедно със своите племенници - децата на братовия му син - войводата Мамин Колю. През 1935 г. прави завещание в тяхна полза на осиновените племенници Кою и Енчо, а през 1944 г. променя завещанието си в полза на племенника Атанас Стойчев Фергов и съпругата му. Огорчен и разочарован от отношението не само към него, но и към имотите, в края на живота си той често променя намеренията си и завежда дела за разсиновяване.На 19 септември 1946 г. изготвя нотариален акт за публично завещание.
Запазил през годините буйния си нрав, Войводата не приема промени, налагани от новоустановения комунистически режим. Несъгласията и споровете с близките роднини и наемателите на мелницата в Асеновград, засилват допълнително напрежението в живота му. Опитите за гавра с него и четническото му минало, публично демонстрираното неуважение, предизвикват често гневните му изблици. Търпението му вероятно се изчерпва с некоректното отношение на наемателите на мелницата. На 6 януари 1947 г., разгневен той грабва пушката, нахълтва в мелницата и след като е посрещнат с груби и обидни думи, убива наемателя - Михаил Керанов, държавния контрольор при мелницата Златко Христев и намиращите се там двама работници, след това се предава на милицията. Какво се случва със стария войвода за 13 дена в милиционерския кауш и как умира по време на следствието никога не се разбира, но в смъртния акт лекарят д-р Сотир Кавърджиев и помощник-кметът на Асеновград са се подписали под констатацията: "Смъртта е настъпила в 17 часа на 19 януари 1947 в кауша на Асеновградския милиционерски участък от смърт чрез обесване (вероятно самообесване)..." Но жестоките белези по тялото на Таню Войвода, свидетелстват за продължителна борба за живот. В съобщението на МВР по повод на неговата смърт се отбелязва кратка изключително неблагодарна характеристика: "Известен като терорист и участник в много разбойнически акции през Балканската и Първата световна война. Като личен приятел на цар Фердинанд, подарил му голям брой златни монети и украшения, ограбени от него от разбойнически акции..." Тъжно и обидно звучи оценката на тогавашната власт за човек посветил живота си на свободата на Македония и Тракия.
Девет дена след смъртта на Таню Николов, на 28 януари 1947 г., съгласно волята му, заявена в съставено от 19 септември 1946 г. завещание, посочен от него комитет се събира, за да се отвори завещанието. Съгласно документа, той оставя недвижим имот от една мелница на вода и електрическа енергия с всички машини и съоръжения, със застроени 180 кв. м и незастроени 920 кв.м места, заедно с овощна градина и нива от около 5 декара. Печалбите от доходите на мелницата постъпват за издръжка на общинското сиропиталище. Един от питомците на сиропиталището с добър успех трябва да продължи да учи в мелничарско училище на издръжка от приходите от изброения имот и впоследствие да се назначи за управител на мелницата, която да носи за вечни времена името "Таню Войвода". Дарителят завещава на сиропиталището налични суми и ценни книжа, от които да се образува фонд на негово име. От неговите доходи всяка година на Атанасовден да се раздават помощи на признати бедни от града и района. За изпълнител на завещанието е посочен от него комитет, в който влизат кметът на Асеновград, директорът на гимназията, председателят на Стопанската камара в Пловдив, околийският инженер, директорът на общинското детско сиропиталище в Асеновград и Никола Руканов - адвокат от Пловдив.
Т.Николов в Асеновград сред деца
Последните години от живота на Войводата Таню Николов, една легенда на тракийското и македонско освободително движение са тъжни. Тъжен е и краят на неговия земен път, през който той води много битки и отдаде активната част от живота си на борбата за свобода, а такъв избор могат да направят само силните личности.
Противоречива, спорна, но пълнокръвна личност, човек с буен и непокорен нрав, Таню Николов до края на живота си е твърдо убеден, че Македония и Тракия са част от България. Това предопределя и забравата, на която е осъден заради доминиращата след 9 септември идеология на Коминтерна. Името му, както и това на братовият му син, воеводата Никола Коев - Мамин Кольо, никога не се споменават на тържествените зари и вечерни проверки, организирани от тогавашната власт, редом да канонизираните герои на Илинденско-Преображенското въстание и другите поборници за свободата и единението на България.
Източник: 24 часа
