Продължаваме да ви представяме славни футболисти, обличали екипа на врачанския Ботев и радвали публиката на стадион „Христо Ботев“. С огромно удоволствие ви представяме следващият играч в рубриката – Цветан Йончев. Роденият на 15 февруари 1956 г. покорява върхове в родния футбол, тръгвайки от града под Околчица. „Врачанин съм, а Ботев ми даде път към големия футбол – няма как този отбор да не е на сърцето ми“, казва скромно играчът, записал 361 мача в българския елит, в които е вкарал 76 гола. При врачани той остава за кратко – 3 години, където успява да изиграе 66 мача и да наниже 12 попадения. Тази впечатляваща визитка няма да е пълна, ако не добавим 23 мача за „А“ националния тим и 5 гола за трикольорите.
Рубрика на Георги Александров
Цветан Йончев е един от легендарните български футболисти от поколението, което не успя да се реализира с националния тим на България, но успя да запише славни страници в клубната история на ЦСКА. Преди да стигне до полуфинал в турнира за Купата на европейските шампиони с „армейците“, този младеж тича по топките във Враца. Днешната среща с този уникален талант стана възможна, благодарение съвременните комуникации и добрата воля на г-н Йончев да се върне назад във времето. Благодаря и на адвокат Михаил Димитров, който ми помогна да се свържа със славния футболист.
„За сериозния футбол ме привлече бившият капитан на Ботев – Димитър Ангелов. Видял ме на тренировките и някои мачове на децата. Точно по това време бях спрял да тренирам, защото трябваше да премина в друга възраст – юноши младша възраст. И никой не ми каза кога, къде, как и с кого да тренирам“, спомня си Йончев. И докато си ритал в училищния двор при него дошли познати момчета, които му казали, че Димитър Ангелов искал да отида при него.
„Отивам, а той вика: „Ти къде ходиш, бе момче? Ние разчитаме на теб, да влезеш да играеш при мъжете след 2-3 години, а ти...“ Стоях и не повярвах на думите му. Помислих си, че или си прави майтап с мене, или е луд, ама като почнах тренировките, видях, че не е на шега“, връща се назад във времето събеседникът ми, с когото „разговаряме“, докато е в дома си в Чикаго, САЩ, благодарение на съвременните технологии.
„И като се започна – тренировки до спукване. Всички приключват заниманието и се прибират, а той ми вика: „Ти къде, бе? Я ела тук! Чете ли как тренират в Манчестър Сити? Сега вземаш топката и започваш – 50 спринта с топка от центъра до аутлинията. И ще ми я центрираш на дузпата. Ако не ме уцелиш, ти гониш топката“. Така започнах в Ботев /Враца“, спомня си Цецо Йончев, както наричат любимеца си и до днес беловласите запалянковци от „Слънчев бряг“ /сектор „В“ на стадион „Христо Ботев“ – б.а./.
На следващата година повечето от момчетата в отбора преминавали в старшата възраст. Ангелов обаче взел него, по-малкият с 2 години, заедно с тях.
„Те бяха на по 17-18 години, а аз – на 15. Нормално беше да остане в младшата, но той реши друго. И се озовах сред мъжете – на 15 с малко позакъснял пубертет, но при най-големите. Бях дете сред мъжете“, спомня си Йончев. Но треньорът успял да го наложи лека-полека, а „и аз показвах, че има защо да го прави“. Този подход му помогнал по-бързо да се адаптира към отбора, а и по-лесно да „превключи“ в ЦСКА по-късно. Затова Йончев е благодарен на Димитър Ангелов. „Тогава този човек изгради най-добрия юношески отбор на Ботев, който спечели бронзовите медали в републиканското първонство и даде път на мен, на Димитър Ефремов, на Тодор Митов към големия футбол. С Тошко Митов бяхме и юношески национали, а през 1974 г. на европейското първенство в Малмьо /Швеция/ станахме шампиони на Стария континент. Представяте ли си това нещо да се случи сега? Та ние не можем да се класираме за европейско, камо ли да го спечелим“, казва от Чикаго моят събеседник. И е прав.
По това време Цветан е ученик на Механотухникума във Враца, сега Професионална техническа гимназия „Никола Вапцаров“. Училище, което е дало на световния футбол таланти като него, Димитър Ефремов, Мартин Петров. Преди това е учил в началното „Христо Смирненски“ и основното „Димитър Благоев“ /виж снимките!/.
„С Ефремов учехме в Механотехникума по това време. Той беше с 2 години по-голям. Брат ми, който е с 3 г., по-голям от мен, беше в същото училище, което беше важно за мен, за да не ме юркат като новобранец. Те ми бяха опората. Механото и тогава беше много сериозно и престижно училище – в него имаше военна дисциплина. Учителите бяха взискателни към нас, но и се съобразяваха с натоварената ни програма от мачове и тренировки“, разказва Цецо Йончев. „Имах щастието курсов ръководител да ми е Харалампи Ценов – изключителен човек, който се грижеше като баща за всеки ученик. Няма да забравя какво направиха като човек за мен Герго Пантеров, Петър Симеонов... Тогава като млад учител започна Станислав Савов, който по-късно стана директор и с когото си останахме приятели. Бяха блажени години“, връща се назад във времето събеседникът ми.
СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ
