Валерий Христов Георгиев е роден в Саранск, Русия. На пет години започва да свири на пиано. Средно образование получава в ССВМУ „Маестро Георги Атанасов“ в София със специалност валдхорна и пиано. Завършва ДМА „Панчо Владигеров“ в София с две специалности – валдхорна в класа на проф. Ст. Кънчев през 2000 г. и оперно пеене в класа на проф. Иванка Нинова през 2006 г. От 1998 до 2009 работи като солист-оркестрант в музикалния театър „Стефан Македонски“ - София. През тези години свири в няколко филхармонични и оперни оркестри в България.
От 2010 г. започва соловата му кариера като певец. Дебютира в ролята на Херцога от „Риголето“ на сцената на операта в Крайова, Румъния. От 2012 г. е солист на Държавна опера Варна. За 10 години успява да дебютира и изпее почти целия централен теноров репертоар на оперния театър. Гостува във всички оперни театри и фестивали в страната, включително в Софийска филхармония и оркестъра на БНР, с които прави записи. Гастролира на редица европейски сцени, както и в Япония, Китай и Южна Корея. Валерий пя на врачанска сцена с Бурската опера.
Какво е усещането да сте на врачанска сцена?
Голяма отговорност и много по-трудно от всякъде другаде. Фактът, че съм от Враца изисква представянето ми да бъде на ниво. Когато залите са пълни и публиката е очарована се чувствам истински удовлетворен.
В края на представленията във Враца изразихте силно вълнение, че виждате познати, близки и учители сред публиката. Как се почувствахте? Има ли имена, които са оставили следа у Вас?
От доста време не живея тук, но се прибирам често, защото не мога без родния си град. И разбира се, тук има хора, които са били част от моя живот и които няма да забравя. Голяма част от тях идват на представленията. Моят първи преподавател по пиано Петър Карагенов, моята класна от училище Мариана Георгиева, Оля Младенова, с която си съпътстваме в живота. Видях и много познати от музикалната школа, в която съм учил. Моят професор пристигна от София специално за повода.
Всичките ми близки бяха много развълнувани на оперетната гала, защото нямаше оркестър пред нас и ние имахме възможност да бъдем на метър от първите редове и видях хора, които плакаха от радост. Това е вълнението да предадеш музиката и изкуството на хората и ми стана особено приятно. А пък и на нас много ни въздейства този вид представление, защото нямаме музикален инструмент, а нашия инструмент реално е под формата на две гласни връзки.
Много съм щастлив и горд, че успяхме да поканим Бургаска опера във Враца и да видят врачани това изкуство в целия му блясък. Искам да ви кажа, че след представлението говорих с много хора, които бяха за първи път на опера и въобще на театър или концерт. Те споделиха с мен възхищението си и казаха, че непременно ще отидат пак. Винаги съм казвал на хора, които никога не са влизали в опера – да опитат, поне веднъж да посетят подобен спектакъл. И чак тогава да преценят дали им допада или не. Наблюдението е, че деветдесет процента от хората се връщат и отново искат да слушат и гледат опера. И реално това е нашата цел – да се докоснат повече хора до това изкуство.
Кога открихте страстта към оперното пеене?
Когато попаднах, като оркестрант в музикалния театър и гледах спектакъла „Хубавата Елена“. Останах очарован! Буквално като гръмнат от това изкуство и реших, че именно това е моят път. Започнах да пея на 27 годишна възраст. Преди това бях завършил консерваторията с валтхорна. Бях валтхорнист в оркестър няколко години.
Значи ли това, че човек може да преоткрие таланта си и на по-късен етап?
Абсолютно! Такъв беше и моят път – успях да превърна таланта си в хоби и след това в работа. Спокойно бих могъл да кажа, че откакто пея, или си изкарвам прехрана чрез пеене, нямам нито един работен ден. Това е най-голямото щастие – да превърнеш хобито си в професия.
Коя е най–голямата сцена, на която сте имали участие?
Пял съм на сцената на Ла Скала, където бях на прослушване. Давам си сметка, че не всеки е имал възможността да получи покана за подобно преживяване и му се насладих напълно. Явявал съм на прослушване и във Виенската опера, но съм пял и в най-голямата зала в Белгия пред 15 000 души. Тогава представихме „Аида“ – съвместна продукция на театро Сан Карло в Неаполи с режисор Франко Драгони. Това е може би най-мащабният проект, в който съм участвал. Имал съм участия на открито в Италия, в Германия в няколко големи театъра. Пял съм също в Япония, Корея и Китай. Обиколил съм цяла Европа поне няколко пъти, а сега ми предстоят три гостувания в Италия. Очакват ме много спектакли и на летни фестивали във Варна и Бургас.
Какво Ви костваше да пренасочите усилията си от музика към пеене?
Костваше ми много труд. Наложи се да се откажа от валтхорната и да започна работа, като общ работник, за да се изхранвам. Направих го, защото не исках да ме свързват с музикалния инструмент. Преди ми казваха, това е валтхорниста, който пее, а сега ми казват, това е тенора, който е бил валтхорнист. Две дини под една мишница, както са казали хората, не е удачно да носиш и някак не гледат на теб като на сериозен професионалист. Имах период от две години, в които напуснах държавната работа, като музикант и работих където и каквото мога. Така се случи, че дебютирах в Румъния и лека - полека с няколко прослушвания, започнаха да ми се получават нещата.
Как се гледа на операта в България и зад граница?
Има трима, четирима водещи солисти, които се справят добре с партиите и те, бих казал, са добре платени. Като цяло в това изкуство не са уредени добре нещата. Хубаво е, че имаме участия в други страни, от които успяваме да получим прилични хонорари, но тук положението е съвсем друго и това до някаква степен ни смачква, най-вече реформите, които неглижират музиката и оперното пеене. Дъщеря ми, например, е първи клас, излиза в осем часа за училище и се прибира в пет следобяд, след което започва да свири на пиано до шест, а в седем е на солфеж. Ето това е усилие, което полагаш, ако искаш да станеш музикант – започваш от пет, шест годишен и се усъвършенстваш докато не остарееш. Едва ли има друга професия, която ти взема толкова много от детството.
Представете си само 30 - 40 опери в главата на един водещ солист. Как се наизустяват, как се помни такова огромно количество текст? Един актьор може да импровизира в ситуации, в които си забравя текста, но ние нямаме право на грешка. Дори оркестрантите имат ноти пред себе си, но при нас всичко е наизустено. Това са изискванията на професията.
Като говорим за грешки – разкажете за някой гаф по време на представление?
То това е част от работата. Ако операта е на български е доста трудно да прикриеш забравянето на текста. Ако е на италиански или английски и забравиш текста по време на речетатив е мното неприятно. Речетатив е когато, трябва да кажеш/изпееш нещо без оркестър. Понякога се случва просто да забравиш и не знаеш какво да кажеш и както няма и суфльори, защото останахме без такива, се получават страхотни гафове. Но след това се смеем над подобни ситуации.
Как си почивате след представления?
Не правя нещо специално. Обичам да се срещам с приятели в градинката, която съм сътворил в двора на къщата, в която живея. Обичам заземяването или да ходя бос и да чувствам връзка със земята. Това изкарва напрежението и ме кара да се зареждам с нови сили.
Спазвате ли режим и как се грижите за гласа си?
Спазвам режим, като лягам рано, някъде към девет вечерта и сутрин ставам в шест. Когато ми се случи да наруша този ред не се чувствам добре с дни. Ако не внимавам при натоварването при изпълненията ми, мога да си навредя жестоко и това да сложи край на моята кариера. Всяко едно емоционално състояние, например, също се отразява на гласните струни. За гласа специално е хубаво да се мълчи от време на време и да се говори тихо, за да не се натоварват гласовите връзки. Понякога преди представление пия студена вода, което свива гласните връзки. Видял съм го от Павароти.
Трябва да се щади гласа, да имаш добра техника, за да можеш да пееш по-дълго време, защото специално при нас с високите гласове доста бързо се наблюдава изчерпване. За това басите пеят до дълбоки старини, а високите гласове, като сопрани, тенори рядко пеят над 50 – 60 годишни. Както се казва и ние си имаме срок на годност.
Какво бихте правили след приключване на кариерата Ви като оперен певец?
Искало ми се е да се върна във Враца в бащиния дом, но не знам какво би било след двадесет години тук. Виждате колко бързо се променя всичко. Преди 10 - 15 години нямаше интернет, социални мрежи. Аз не съм привърженик на тази глобализация, тъй като се загуби идентичността във всичко, за сметка на уеднаквяването. Прекалено много демокрация, където всеки изразява мнение, и виждам колко омраза се лее в социалните мрежи. Кому е нужно? Трябва да живеем по простичко и да се радваме на малките неща. Прекалено информация и дезинформация и вече не знаеш, кое е истина и кое не. В крайна сметка, всеки си има своята истина.
Даниела Николова
