Априлското въстание е българската голгота

КРАСИМИР БОГДАНОВ - историк, зам.-председател на ВМРО

На 20 април 1876 г. в Копривщица избухва славното Априлско въстание. Трескаво подготвено под ръководството на апостолите от Гюргевския комитет, то е оня чакан пет века миг на разплата с турския поробител. Огромна е заслугата на Левски, който не доживя въстанието и увисна на бесилото, но изгради гръбнака на националната ни революция. Опрени на неговата комитетска мрежа, новите апостоли продължиха делото. Невижданият ентусиазъм и кипеж в подготовката, патриархът на българската литература Иван Вазов справедливо нарече „пиянството на един народ“. В дебрите на Средна гора, Оборищкия парламент взе съдбоносни решения, които по своя драматизъм надминават най-ярките образци на древногръцката трагедия и драма. С неподражаемото си перо, летописецът на въстанието Захарий Стоянов без преувеличение ги нарича: „Моите оборищки депутати… единствените възнаграждения… на които бяха: грозната бесилка и заптийският камчик. Подобни депутати българският народ няма да види вече, докато свят пребъде". 
Първата пушка сякаш разкъса непрогледния робския мрак, а прочутото „кърваво писмо“, като мълния разнесе страшната, но и радостна вест над цялата българска земя. 
„Сега, когато ви пиша това писмо, знамето се развява пред конака, пушките гърмят, придружени от ека на черковните камбани, и юнаците се целуват един други по улиците!... Ако вие, братя, сте биле истински патриоти и апостоли на свободата, то последвайте нашия пример и в Панагюрище...“, пише разтрепераната ръка на Каблешков.
На оръжие се вдигат хиляди – заможни занаятчии и обикновени селяни, заслужили учители и свещеници, стари харамии и образовани младежи. Своеобразен връх на патриотичния порив стават Хвърковатата чета и черешовата артилерия, а байракът на Райна Княгиня – престолният камък на храмът на свободата. От старопрестолно Търново до Врачанския балкан, от Сливенско до Разловци, в Родопските села и героично Панагюрище, народът ни демонстрира единната воля на Мизия, Тракия и Македония, обединени в общобългарското дело. Бенковски, Волов и Каблешков, Иларион Драгостинов и Стоил войвода, Бачо Киро и поп Харитон, Христо Ботев и Таню Стоянов показаха на поробителя как се мре народния идеал. Те завинаги ще останат в пантеона на българското национално безсмъртие, и заедно с трагизма на Перущица и Батак и твърдостта пред смъртта на Спас Гинев и Кочо Чистеменски осмислиха онзи заветен девиз на българските поборници и революционери „Свобода или смърт“.
За тях никой не може да изрече по силни от Захариевите думи: „Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци… Да, но тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече втори такива подобни на тях.“
В огъня на бунта загиват 30 000 българи, разрушени са 200 села, с население над 75 000 души. Хиляди от тях са прогонени. Бездомните и сираците са неизброими. Стотици жени и моми са обезчестени или отведени в робство. Жестокото потушаване на Априлското въстанието още веднъж показва несъвместимостта на османския деспотичен и кървав режим с европейския хуманизъм. То събуди гузните съвести в мрачните дипломатически кабинети.   
Сякаш заклинание звучат едни от последните думи на пламенния Бенковски, отправил взор към опожарено Панагюрище от височините на Лисец: „Моята цел е постигната вече! В сърцето на тирана аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее!“
И тази рана, тази Българска Голгота проправи пътя към свободата, към българското Възкресение!

Чест и слава на Априлци! Поклон пред подвига и светостта на делото им! Тяхната памет ни задължава да бдим и пазим Родината и да съхраним надеждата, че героизмът и величието на България не са останали в прашните страници на историята. Че народа ни е способен да роди нови достойни свои синове.