- Г-н Кулев, вие сте художник, аниматор, карикатурист, режисьор, сценограф, преподавател и ментор на млади хора – на коя муза сте най-верен в своята 70-годишнина?
- Тия музи, тия музи... Не знам дали съм ги срещал... Висоцки има една много хубава песен, в която споменава, че при поета Константин Балмонт музата живеела постоянно, а при него не се задържала особено. Аз няколко пъти съм се опитвал да отговоря на този въпрос – не измъквайки се, а мислейки наистина, че всичко това има общ корен, опиращ до визуализацията на идеи. Сигурно дълбоко някъде в основата стои рисуването – този първичен енергиен нагон. А пък дума да не става, че срещу изброените неща, които споменахте, човек трябва да остави един живот. Нещо, което се и случва, общо взето, защото 70 години не са малко. 55 години в бранша са половин век работа и смятам, че това е нормално. При добър шанс повечето от колегите имат сходна съдба. Друг е въпросът доколко си се „втрещил“ в това, което вършиш, доколко си му отделил време от живота си.
- На празниците на изкуствата „Аполония“ ще представите книгата си „Ориент SEXpress”, събрала 300 еротични рисунки от почти 3 десетилетия, оригиналите за която бяха показани и в столичната галерия „Ко-оп“. Променили ли са се с времето представите ви за еротичното?
- Не, те няма как да се променят, но сигурно аз съм се променил. Всичко започна много отдавна в един от нашите всекидневници – за да бъде по-особено, по-интересно, по-провокативно. Тръгнах с тия картинки доста плахо – както с всяко нещо в началото, но после те се развиха. Беше непрекъсната проба-грешка – и със себе си, и с аудиторията, защото това е въпрос на взаимна допустимост: еротиката не е всекидневна тема на свенливия българин и на него също му трябва време да я приеме. За съжаление, разбира се, защото в еротиката, в телата, в мъжкото, в женското има скрити толкова много любопитни неща... Този тип рисунки не са формални изследвания на художник върху пластиката на тялото, вътре в тях има и социум, и препратки към приказките... И те постигнаха друго ниво в сравнение с първосигналната журнална рисунка. Това беше смисълът и аз съм щастлив, че Нов български университет направи жеста да издаде книгата, която беше готова от повече от 10 години. Струва ми се, че албумът би имал и финансов успех...
- Според вас българинът има ли достатъчно тънка душевност, за да разбира и да цени еротиката? Изследователите твърдят, че дори във фолклора ни еротиката е доста грубичка...
- Зависи кой как пораства, в каква среда. Смисълът на този тип рисунки и на образованието чрез тях е да може да се избегне точно тази грубоватост, защото ние сме винаги на една крачка от нея. Ако усетът не е заложен още в ранни детски години, ако не е внимателно вкаран в главите на децата, нежно и с чувство за хумор и отговорност, след това идва простащината. Не бих могъл да отговоря на въпроса и от името на една огромна прослойка в България – мутрите с тяхното отношение към жените. Но у онази „приповдигната“ част на хората, които четат, гледат и се интересуват, естествено, картинките би трябвало по някакъв начин да оставят следа. Трудно е, всички сме отделни вселени и всички са възпитавани отделно, учени отделно, така че няма ясен отговор. И това важи не само за българина. Общо взето, човечеството се движи успоредно и изглежда доста еднакво. Ние се преструваме, че сме различни, защото така ни отърва, но еднакво на тъпи шеги носят и прословутите европейци, и българите. Те не са по-малко консервативни или по-малко глупави от нас. Всички са сравними – провинцията навсякъде по света е просташка и грубовата, защото на това я учи битът. Столицата – също.
- Как успявате да съчетаете в тези рисунки безпощадния поглед на карикатуриста сатирик, който винаги съзира деформации, с изящното око на акварелиста – как се получава така, че вашите обекти са красиви, а не грозни и отблъскващи?
- Никъде не се опитвам да съобщя, че това е карикатура: винаги ги наричам рисунки, картинки, защото ми се струва, че карикатурата е по-различен жанр. Тя носи в себе си злободневието, хората я харесват заради подигравателния й тон към властимащите, заради конкретните прилики с тях. При мен нещата са други, аз не правя този тип карикатура, през целия си съзнателен живот на художник не съм правил и не желая да правя. Мисля, че едно по-философско отношение към нещата също върши работа. Важен за мен е високоинтелектуалният езоповски език, както едно време го наричаха, езикът на намека, на тънкото усещане... Сложно е за усвояване, сигурно коефициентът на полезно действие при тоя тип рисунки е много по-нисък от обикновения, но дори и 10% да си докарал от тия 100%, си струва усилията...
- На какъв етап е новият ви игрален филм „Имало една война“? Бяхте споделили, че търсите спонсори за завършването му. Намерихте ли?
- Завършихме филма. Друг е въпросът, че пари не намерихме и няма да намерим, защото просто в България не се намират извън подкрепата от НФЦ и БНТ. У нас хората, които имат пари, не участват във филмовия процес. За тях е много учудващо, че биха могли да дадат някъде пари. Парите са си техни и тази интелектуална обществена просия тях ги изумява дълбоко. На мен ми е по-неприятно, че държавата се държи по същия начин, че тя не въведе таксите към чуждите продукции, не направи фонд „Кино“. Ние сме една от малкото държави, които изпълняват всичко, което им се каже от горе (сега ще въведем и такса Free, което е друга система, за да могат да бъдат облагодетелствани отново чуждите продукции), но не правим нищо българите продуценти да участват в този процес. Много сме изпълнителни нагоре към „господарите“ и много строги и възпитателни надолу към „слугите“. Хората, които нямат самочувствие, вършат това навсякъде по света. Но да се върнем към филма. Той е завършен, но, разбира се – с огромни загуби. Да не говоря, че основният екип не е взел и стотинка от хонорарите си и няма как да вземе, защото няма откъде. Следващата крачка е разпространението. И то е голяма паника за всеки български филм, защото има и монополисти, и сложни проблеми с публиката, и кражби през интернет... Тези неща не се променят с годините, както не се променя и обичаят да се коментира, че българските филми са лоши, защото не вземат „Оскар“... „Имало една война“ ще има със сигурност премиера на фестивала „Златна роза“ във Варна в началото на октомври, но за софийска премиера още не ми е ясно кога и как... Трудно е, още повече че публиката се промени: младежите и децата, които гледат кино, много-много не се интересуват от Сръбско-българската война, те не знаят нищо за историята ни, а целта на този филм е да се разказва за тия работи. Мисля, че той ще намери зрителите си, но все пак зависи от много неща – важно е как младите ще погледнат на него.
- Кои са вашите ежедневни малки войни – лични и на хората на духа днес у нас изобщо?
- Нека сменим думата „войни“ – по-скоро трябва да се види какво е движението на обоза. Всекидневното ми усилие е да размърдам каруците на обоза, защото след емоцията от приемането на даден филм идва рутинна и страшно тегава работа през годините. След заснемането на анимацията „Пук“ правим втори филм приказка по Валери Петров – „Меко казано“, с различна технология, защото децата са побъркани по това 3D. Да видим какво ще се случи... Разбира се, то ще стане не по начина, по който става в една американска продукция за 600 милиона долара. Ние правим 3D с по-малко от 400 хиляди лева, но се опитваме да го направим толкова добре, колкото позволяват възможностите ни. Ето защо казах, че това е бутане на каруците в обоза. Що се отнася до нови игрални проекти, това е процес на непрекъснато предлагане и отхвърляне. Много пъти кандидатствахме за финансиране пред Художествената комисия за игрално кино с текстове на големия ни поет Борис Христов – „Долината на обувките“, „Смъртни петна“ и т.н., но не става... Нула внимание! Младите хора в комисиите не са чували за Борис Христов, не могат да го проумеят, не могат да стигнат до него, до идеята за филма. Нищо странно няма в това, че са обединени около младостта си, че са вторачени в нея и се опитват да се борят за себе си. Но нека да кажа нещо важно: проблемът не е у тях, проблемът не е в „млади“ и „стари“, проблемът е в държавата. Трябва да се правят филми, защото киноизкуството е част от културата на нацията. И то да се правят не на пазарния принцип на американците – „който оживее в пазара, той е жив“. Американците ходят по 10 пъти в седмицата на кино, не крадат в интернет, защото ще отидат в затвора – това е друга нация...
- А какво става с българската анимация? Преди десетилетия тя имаше своите световни успехи, а сега като че ли пробивът на един наш сънародник в Канада – Тео Ушев, ни дойде като чудо невиждано?
- Държавата обича да припознава успелите хора, тя не се занимава с губещите. И тъй като Канада е страна, която много държи на своята култура, тя рано или късно ще добута Тео Ушев до този „Оскар“, канадския. Въпросът е, че ние не се занимаваме със себе си и с филмите си, а с идеята, че Ушев е роден някъде в България. Не обичам да говоря по темата, защото всяка дума се тълкува превратно - „Ама той Анри завижда...“, което ми е безкрайно чуждо. Пък и с Тео сме добри приятели. Пък и нямам причина. А с анимацията стана това, за което говорихме преди малко. Има една общност, която се нарича „студия“ – сбор от творчески личности. Когато тя съществува, могат да се правят добри неща; когато всичко се прехвърли на принципа „Всяка коза за свой крак“ – едва ли. Ние сме царе на „Разбий построеното“. Всяка година излизат прекрасни студенти по анимация, но те са объркани, защото виждат, че няма голяма перспектива. Разговарях с различни телевизии да се направи малка анимационна студия към някоя от тях, но явно още не е дошло времето. Всичко ще дойде с времето си. Преди се смеех на думите на царя „Когато му дойде времето“, сега виждам колко житейски верни са те. Или от позицията на Съдбата – когато му дойде времето, се раждаш; когато му дойде времето, живееш; когато му дойде времето, умираш...
ВИЗИТКА:
* Анри Кулев е роден на 21 юли 1949 г. в Шумен
* Завършил е анимационна режисура във ВГИК в Москва
* Създал е над 70 анимационни, документални и игрални филми
Сред най-известните му игрални заглавия са „Врабците през октомври“ по сценарий на Станислав Стратиев, „Смъртта на заека“ и „Бащата на яйцето“ по сценарии на Борис Христов, „Г-жа Динозавър“ по сценарий на Рада Москова, „Цахес“ по сценарий на Христо Ганев и много други
* Носител е на всички престижни национални кинонагради – „Златна роза“, „Златен ритон“, „Златен клас“ и на множество международни
* Повече от десетилетие (1997 - 2008) е сценограф на постановките на големия режисьор Димитър Гочев в Германия
* Предстои да излезе най-новият му игрален филм „Имало една война“ с участието на Самуел Финци, Бен Крос, Луиза Григорова, Иван Бърнев, Севар Иванов и др.
* Професор е в департамент „Кино, реклама и шоубизнес“ на НБУ
* Съпруга на Кулев е Светла Ганева – един от най-добрите кинооператори в България
монитор
