Konkurent
ТДМ

Свят

Вижте коя е страната, в която се работи до смърт

2018-11-08 17:20 259 0

Вижте коя е страната, в която се работи до смърт

На Парк Хюн-сук й е нужно време да намери съвместна снимка със съпруга си, починал от gwarosa – дума, която корейците използват за смърт, настъпила поради преработване. „Мисля, че имаме снимки заедно“, казва тя на себе си, докато преглежда фотосите в телефона. „Не се ли снимахме на онова пътуване?“. Докато дъщеря й се опитва да опресни паметта й, най-накрая Парк успява да намери снимка, на която се вижда съпругът й, облечен в работно облекло.

Чае Соо-хонг работел за доставчик на хранителни стоки, специализиран в производството на jangjorim – популярно корейско ястие, представляващо месо, приготвено в соев сос. Неговите задължения били да проверява дали продукцията се произвежда по стандарт и в срокове.

През седмицата той пътувал до завода на компанията, където проверявал стоката. В съботите той трябвало да пътува до главния офис, където да се занимава с документацията.

Дори когато се прибирал от работа, неговите задължения не приключвали, тъй като често стоял на телефона, за да отговаря на обаждания на работници от фабриката, повечето от които чуждестранни граждани, които имали нужда от подкрепа относно живота им в Южна Корея.

„Когато за първи път постъпи в компанията през 2015 г., тя имаше около 30 служители. До мига, в който почина, компанията се разрастна до 80 служители, но неговите задължения продължаваха да се увеличават“, казва Парк, цитирана от CNN и profit.bg.

Така, колкото повече работа имала компанията, толкова повече работа трябвало Чае да върши. В резултат на това, малкото време, през което той бил у дома, прекарвал в сън, тъй като нямал енергия за нищо повече.

Чае починал около 19:00 часа в събота през август миналата година. Сутринта, когато се приготвял да пътува до офиса, както всеки уикенд, той се оплакал, че се чувства доста изморен, но Парк не обърнала особено внимание, тъй като съпругът й постоянно бил уморен.

„Трабваше да забележа тези сигнали, това, което чувстваше“, казва тя. „Той не се прибра у дома този ден“.

Колегите на Чае го намерили на пода в офиса му. Точната причина за смъртта му така и не е ясна.

Това е историята само на един от стотиците починали от преваботване в Южна Корея само през миналата 2017 г. От всички държави-членки на Организация за икономическо сътрудничество и развитие, само в две страни хората работят повече часове средно на седмица.

За сравнение, известните с работливостта си германци работят средно с 50% по-малко от корейците.

През юли корейското правителство прие намаляване на максимално допустимите работни часове на седмица от 68 на 40 часа, с възможност за 12 часа заплатено допълнително работно време.

Президнетът на страната Мун Дже-Ин коментира, че тези законови промени ще бъдат „важна възможност за преход от общество, което се преработва, към общество, което прекарва време със семейството си“.

„Най-важното нещо е фундаменталното решение с цел защита на живота и сигурността на хората, чрез намаляване на броя смъртни случаи в резултат на преработване, инциденти в индустрията и заспиване зад волана“, казва Мун.

Но за тези семейства, които вече са станали жертва на преработването, мъката продължава, точно както и битката за правото да получат компенсация.

Откакто Чае починал в офиса, Парк предполагала, че случаят ще бъде класифициран като трудова злополука, което предполага да бъде получена компенсация. Скоро обаче тя разбрала, че ситуацията е далеч по-сложна, отколкото смятала.

Администрацията, която отговаря за това - Korea Workers' Compensation and Welfare Service (COMWEL), изискала от нея да докаже недвусмислено, че Чае е починал на работа.

„Това бе предизвикателство. Той (обикновено) напускаше дома ни към 7 часа сутринта и се прибираше към 10 вечерта, но няма книга, в която да са посочени часовете, които е изработил“, казва тя.

Пробивът дошъл, когато Парк разрабала, че пунктът за събиране на тол таксите на магистралата, по която пътувал съпруга й, разполага с камера. Това обаче не било достатъчно, тъй като Чае работел в различен офис в съботите, за които не могло да се намери запис от камерите.

Докато корейското правителство официално не признава смъртта в резултат на преработване, то COMWEL разрешава отпускането на компенсации при инциденти с работници, трудили се над 60 часа седмично през последните 3 месеца.

Така, дори без доказателство за изработените часове в събота, Парк можела да покаже, че съпругът й работил над 180 часа през седмиците, довели до смъртта му. Тя обаче е една от малкото, които са успели да докажат това пред COMWEL, за да получат компенсация.

След смъртта на Чае, Парк и дузина други, загубили роднина в резултат на преработване, посещават малка класна стая, намираща се в близост до най-големия рибен пазар в Сеул. Участниците нямат много общи неща помежду си, освен че са загубили най-често съпруг или баща в резултат на прекалено много работа.

Канг Мин-джунг основала групата, след като чичо й, който я отгледал от малко дете, починал по време на работа.

„Когато той почина се питах „защо“. Защо трябваше да работи толкова много? Реших да проуча смъртните случаи в резултат на преработване в Япония“, казва тя.

Япония изучава този феномен от 1980-те години на миналия век, като в наши дни това е единствената страна в света, в която на правителствено ниво се изучават методите, чрез които евентуално да се разреши този огромен проблем.

Когато се завръща в Корея, Канг започва да организира срещи със засегнатите от преработване семейства. В началото не било лесно – едва трима души дошли на първото събрание. Първоначално се говорело как да се процедира, за да се получи компенсация при подобни инциденти, но впоследствие започнало да се говори за тези, които се намират в най-висок риск от преработване.

„Навярно той си мислеше, че да работи така е нормално. Той е част от поколението на бейби бума, които са привърженици на здравата работа и поемането на грижата за семейството. Той не се оплакваше и не взимаше почивки“, казва съпругата на Чае.

„Корея е общество, което изисква преработването. Изискват от теб да работиш дълги часове. Те смятат, че продължителната работа означава добре свършена работа и продуктивност“, казва тя.

От всички 36 члена на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, южнокорейците работят най-много часове на седмица, с изключение на Мексико и Коста Рика, които сега кандидатсват за членство в организацията.

Въпреки че уморява работниците си буквално до смърт, данните на ОИСР показват, че Южна Корея се намира в долната 1/3 по производителност сред страните-членки на организацията.

Ким Уу-тарк - адвокат, който посещава срещите на Канг и помага на семействата с молбите за компенсация, подавани до COMWEL, посочва, че културата на преработване датира от Корейската война – конфликт, който на практика продължава и днес, материализирал се под формата на Северна Корея.

„Тъй като Южна Корея трябваше бързо да се изправи на крака след Корейската война, бяха създадени структури, които да принуждават всеки работник да дава най-доброто от себе си. Това се превърна в култура, обичай“, казва той.

Президентът Мун дойде на власт през миналата година с обещанието да намали работните часове и да подобри условията за труд.

52-часовата работна седмица влезе в сила на 1 юли тази година, но прилагането на контрол върху това дали новите правила се спазват ще започне от януари 2019 г., като първоначално ще бъде ограничен до компаниите с над 300 служители.

Една от първите корпорации, която се съобрази с новия закон, е KT - бивш Korea Telecom. Служителите вече разполагат с таймер, който мери отработените часове, като мениджърите настояват работниците да се прибират, вместо да работят допълнително.

Ким Юнг-юн, който работи в компанията, посочва, че неговият директор започва да бие камбана всеки ден, когато стане време за край на работния ден, призовавайки всички да приключват и да си ходят вкъщи.

Така от три месеца, откакто законът е в сила, Ким споделя, че вече спи повече и има повече време за семейството и приятелите си.

Законът също така има и други положителни ефекти. През август местното Министерство на труда обяви, че са създадени нови 43 хил. работни места в резултат на промените, тъй като корпорациите са били принудени да назначат още персонал, вместо да дават допълнителни часове на служителите си.

Не всеки работодател обаче възприема толкова добре новите правила.

Джеонг Хак-донг е пощальон в Илсан - град, намиращ се в близост до столицата Сеул. Той споделя, че откакто новите правила са влезли в сила, нищо не се е променило.

„Мениджмънтът говори относно политиката за 52-часова седмица и как това означава, че ще започваме в 8 сутринта и ще свършваме в 6 следобед. Но реалността е, че продължаваме да работим и след 8 часа вечерта“, казва той.

В повечето дни Джеонг казва, че работи по около 12 часа и „дори тогава не успявам да свършва работата“. По думите му, това, че водачите на пощенските коли бързат да свършат работата си, увеличава риска за инциденти по пътищата.

През миналата година пощенски служител, който пострадал в катастрофа, продължавал да иска да ходи на работа. Накрая оставил бележка, в която се оплакал от нехуманно отношение към себе си, след което се самоубил.

През юли друг работник се самозапалил в офиса си. Неговата смърт предизвикала две отделни разследвания на фатални случаи на преработване, свързани със служители на същата компания.

В резултат на всичко това, пощенски служители излязоха на стачка с настояване за премахване на 6-дневната работна седмица и за правото да си тръгват от работа навреме.

Последвалото разследване от страна на властите показало, че близо 2000 пощенски служители работели по над 3 хил. часа годишно, което се равнява на над 58 часа на седмица, като нивото на стрес на работното място било равно на стреса при медицинските сестри, пожарникарите и военните пилоти.

Пощенската служба, в крайна сметка, признала за всичко това и дала обещание да назначи нови стотици служители до 2020 г.

Парк Хюн-сук продължава да получава компенсация всеки месец, което от финансова страна е добре дошло, но от друга – представлява болезнен спомен за починалия й съпруг.

„Сигурна съм, че не става дума само за мен, но и при другите, които са изживели същото, има чувство за вина“, казва тя.

„Само ако бях разпознала сигналите. Само ако бях подходила с повече чувствителност, нищо от това нямаше да се случи. Тази вина винаги ще ме преследва. Опитвам се да продължа да живея, но това чувство винаги е дълбоко в сърцето ми.“

коментари
Име*:
Коментар*:
Код за сигурност*:
* Задължителни полета
Eдин интересен начин, по който интернет променя мисленето ни
2018-11-17 14:20
55 0
Хората, които имат достъп до интернет, са по-малко готови да разчитат на собствените си познания, установява ново изследване. Причината може да се крие в това,…

Терористите, ръководили атентаторите от Париж и Брюксел, са мъртви
2018-11-17 12:50
104 0
Всички ръководители на атентатите в Париж и Брюксел от 2015 и 2016 г. са мъртви, съобщиха медии в Белгия, като се позоваха на данни от…

Половин милион са жертвите на тероризма от началото на века
2018-11-17 11:20
78 0
Около половин милион души само от Ирак, Афганистан и Пакистан са станали жертва на „войната срещу тероризма“, която Съединените щати започнаха след терористичните атаки от…

Продадоха инвалидната количка на Стивън Хокинг
2018-11-17 09:50
86 0
Една от първите инвалидни колички на британския астрофизик Стивън Хокинг (1942 - 2018), докторската му дисертация и колекцията му от научни награди се оказаха най-скъпите…

актуален брой на вестник Конкурент