Продължаваме да ви представяме знакови имена от историята на футболния Ботев /Враца/. Един от незабпавимите играчи за всички времена е Кирил Райков, който има зад гърба си 211 мача със зеления екип и 13 гола на сметката си. Историята му прилича на приказка – започва от ромската махала в Оряхово, преминава през Ботев, за да достигне до гранда ЦСКА, с който играе полуфинал за КЕШ срещу италианския гранд Интер. Райков е четвърти в Европа /първенството за юноши от 1963 г./. Онова, което го топли най-много и досега си остава, любовта на привържениците на Цар Футбол. Мнозина от по-старото поколение и до днес му викат не по име, а се обръщат към него с „Майсторе“.
Започва новото първенство на 1965 г. и идва повиквателна за ЦСКА. По това време „не можеш да откажеш повиквателна от „армейците“, спомня си Райков.
Отложили казармата с 1 година, за да не се разбива състава на Ботев още при влизането си в елита, но вече през 1966 г. той заминава за София, защото нямало къде да иде.
„Когато пристигнах в ЦСКА, начело на отбора беше един руснак - Пинайчев. Помощници му бяха Манол Манолов, Кирил Ракаров и др. Аз бях новобранец и се притеснявах. Пратиха ме в спортната школа в „Лозенец“. На първото занимание Пинайчев ме отчая. Дойде при мен и ми вика, че пасовете, дето ги пускам „се раздават само на село“, но не ставам за ЦСКА. Взех да се отчайвам... Отидох при началника на клуба полк. Микулаш. Казах му каква е историята и помолих да ме пуснат да се върна във Враца. А той се обърна и ми каза, че идва „мой човек“ за треньор. Дни по-късно старши-треньор стана Стоян Орманджиев, за когото не мога да кажа, че съм негов човек, но... нещата потръгнаха“, спомня си Райков.
Безспорно обличането на червения екип е свързано с драмата, която той изживява на митичния стадион „Сан Сиро“ в Милано. Полуфиналът в турнира за Купата на европейските шампиони срещу Интер отдавна е в червения фолклор. Но точно толкова са легендите около него. Райков си спомня, че мачовете наистина са били много тежки.
„Мачът в Милано се игра на осветление. Нещо, което дотогава не бяхме виждали. Преди мача падна дъждец, който превърна терена в хлъзгав. Мачът започна, без да има кой знае какво предимство за домакините от Интер. Суарес хвана една топка в центъра, където бяхме с Паро Никодимов и аз се хвърлих на шпагат, като видях, че Суарес взе топката от Митата Якимов с малко по-твърдо влизане. Шпагатът ми беше класически, като на Ларгов – отпред и без грубости. Противникът обаче преигра и се метна, сякаш му откъснах крака. Съдията това и чакаше – отстрани ме от терена. По това време нямаше червени картони. Завършихме 1:1 с гол на Цанев от пряк свободен удар. Бях наказан и пропуснах реванша в София, който също завърши 1:1“, спомня си Райков.
После било взето решение третият мач да се играе на неутрален терен. Ако се падне италианците да са домакини, мачът да е в Болоня, което е в Северна Италия, но и където има много футболни фенове, които не обичат Интер. Ако домакинството се паднало на ЦСКА, мачът трябвало да е в Пловдив, заради футболната вражда между двата града. Така срещата се играе на неутрален терен в Болоня, където с гол на Капелини в 43-та мин. Интер печели и отива на финала.
После тръгват слухове, че „армейците“ са продали мача заради един модерен автобус. Райков обаче си спомня, че те са се возили на същия рейс месеци, преди да стане известно, че ще играят срещу Интер.
„Автобусът „Барейрос“ е испански и се возехме за мачове от вътрешното първенство още през лятото и есента, месеци преди полуфинала за КЕШ. Отстранихме Олимпиакос, унгарския шампион, после и Гурник /Забже/ от Полша. Рейсът ни беше истински хит по това време – хладилна инсталация, масажорна маса и куп екстри... По това време отборът на армията нямаше как да продаде мач на врага отвъд желязната завеса, а и ЦСКА толкова евтин отбор ли е, че да го направи за 1 рейс“, пита риторично Райков.
Животът му е свързан с Ботев /Враца/. Особено силни остават спомените за битките в „Б“ група. „Чувствах, че отборът е готов да влезе в майсторската група, затова всички давахме максимума от себе си. Първоначално Илия Панев-Старшията ме слагаше ляво крило. Случи се да гостуваме на „Ватев“ в Белослав, Варненско – тогава изпрати един от шефовете да ми помръдне от лявото крило. Винаги съм харесвал мястото в средата на терена. За мен е удоволствие да подавам, да изработя гола, а не да го вкарам. Това е висшето майсторство в тази игра“, казва Райков.
Той и до днес не крие, че и докато е бил част от отбора, и сега се разбира с всички играчи на Ботев. Мисията да си остане халф и в живота му харесва.
Разочаровал се от обществото по времето, когато президент на клуба е героят на соцтруда Иван Личев, а Георги Каменов – председател на областния футболен съвет. Искал да регистрира клуб на футболните ветерани, за да може и властта, и хората да имат по-добро отношение към славните от миналото футболисти. Но никой не го послушал.
После се разочаровал и от юбилея на Ботев. „Честването на 90-годишнината на Ботев /Враца/ се обърна на политика, а не на футболен празник. Дойде премиерът Борисов, напълниха трибуните, но... май не се получи тържеството, което искат врачани. Аз не трябва да съм на трибуните, а на терена, а политиците са онези, които трябва да са на трибуните, не те да са на терена“, напомня Райков.
