Стив Джобс бе име, което не се нуждае от представяне. Острият бизнес нюх и творческата визия направиха от основателя на Apple истинска легенда в технологичната индустрия, чието наследство още дълги години ще продължи да вдъхновява развитието на хайтек отрасъла по цял свят. Част от успеха му се дължи именно на прозорливостта, която му позволи да предвиди кои продукти в крайна сметка ще се окажат успешни на пазара, за кои има смисъл да се инвестира допълнително и кои са обречени още на предварителния етап от разработката им.
Сама по себе си историята на iСветеца е достатъчно вдъхновяваща. Когато Джобс се върна в Apple през 1997 г., той завари любимата си компания в не особено завидно положение. Ръководството пилееше сериозни суми за съмнителни проекти, които не бяха напълно съобразени с реалните пазарни тенденции и потребителски нужди. Без да губи време, основателят на Apple
се зае да въведе ред с цената на всичко
и подлагайки на внимателна проверка всеки един проект, започна да спира най-противоречивите от тях. Но дори прозорливото око на Джобс не бе застраховано от грешки. С други думи, той прецени правилно четири продукта, но до известна степен сбърка с петия. Кои са тези джаджи, които не получиха шанс заради безмилостните решения на всемогъщия Стив Джобс?
Най-напред конзолата с причудливото име Pippin. В средата на 90-те години видеоигрите непрекъснато набираха популярност и Apple не искаше да остане по-назад. Компанията създаде дизайна за своята Pippin на базата на захранваните с PowerPC Mac компютри, като конзолата използваше по-лек вариант на традиционната MacOS. Въпреки че основното й предназначение бяха именно игрите, за което свидетелстват и двата джойстика от популярния тогава тип „бумеранг”, Pippin всъщност бе замислена като мултимедийна платформа с доста по-широко приложение. Заглавията за конзолата трябваше да се пускат директно от CD-ROM дискове, всеки от които включваше и копие от операционната система, тъй като самата Pippin дори не разполагаше със самостоятелен твърд диск за съхранение.
Проблемът бе, че само
една компания подписа лиценз за производство на конзолата
и това бе японската Bandai, в резултат на което на пазара се появи моделът Bandai Pippin на цена от 599 долара. Каталогът на конзолата възлизаше едва на 18 заглавия и за нея просто нямаше място на пазара, доминиран от трите големи системи Nintendo 64, Sony PlayStation и Sega Saturn, всяка от които бе много по-мощна и с много повече игри. Без да се колебае, Джобс незабавно прекрати работата по Pippin през 1997 г., а свидетелство за правилното решение е фактът, че между 1996 и 1998 г. в САЩ от нея са се продали по-малко от 12 хил. бройки.
Няма съмнение, че днес таблетите са хит на пазара, а никой не е по-популярен от iPad на Apple. Но усилията на компанията в това отношение датират още от началото на 90-те години, когато на пазара се появи първият MessagePad. Базиран на платформата Netwon, той представляваше личен дигитален асистент и според тогавашния шеф на Apple Джон Скъли олицетворяваше бъдещето. „Един ден подобни устройства ще се срещат навсякъде”, убедено заяви Скъли в речта си на Consumer Electronics Expo в Лас Вегас през 1992 година.
Следвайки стратегията му, Apple предвиждаше Newton устройствата да бъдат цяла гама от продукти, включително един с размери 9”х12” и цена 5000 долара. В крайна сметка обаче ръководството се притесни, че ще създаде конкуренция на собствените си Mac компютри, и се спря само на най-малката 4,5”x7” версия.
Още първият MessagePad обаче отнесе много критики
за лошото разпознаване на почерк и слабата батерия.
Това, разбира се, не попречи първоначалният набор от 5000 бройки да се разпродаде за няколко часа при дебюта на Mac World Boston през август 1993 г. За петте си години на пазара MessagePad не беше нито пълен провал, нито особен успех. Когато Джобс се върна начело на Apple, едно от първите му действия бе да спре производството на джаджата. Очевидно той предпочиташе да наложи свое собствено виждане за тази технология, вместо да инвестира в наследство, което не е негово.
Продуктите на Apple често се критикуват за това, че са прекалено скъпи, но в един конкретен случай подобни обвинения са напълно оправдани. За да отпразнува двадесетата си годишнина като компания, Apple реши да пусне специална лимитирана серия от десктоп компютри, наречена Twentieth Anniversary Macintosh, или просто TAM. От доставката с лимузина, през настройването у дома ви от човек в смокинг и бели ръкавици, до вградената аудиосистема Bose.
ТАМ е олицетворение на разточителството!
Но каквито и екстри да добавя Apple, цената на ТАМ от 9995 долара е прекалено голяма, за да оправдае покупката – най-малкото защото появилият се месец по-рано на пазара PowerMac 500 има почти същата конфигурация на пет пъти по-ниска цена. Слуховете твърдят, че при завръщането си Стив Джобс наистина бил бесен и освен че незабавно спира производството, нарежда останалите на склад бройки незабавно да бъдат продадени на цена 1995 долара, само и само да се отърве от тях.
За да разшири пазарния си дял в продажбите на компютри, който тогава възлиза едва на 7%, през 1994 г. Apple решава да лицензира операционната си система на външни производители. Набързо се сключват договори с компании като Motorola, DayStar, UMAX и Power Computing, които предвиждат комисиони за Apple от всеки продаден „клонинг”.
Когато обаче първите „клонинги” се появили на пазара, в Apple осъзнават, че те не само не помагат за увеличаване на приходите, но дори изяждат още повече пазарния дял, тъй като потребителите вече не са длъжни да купуват Mac компютри, за да имат техните функции. За щастие лицензионните споразумения покриват само System 7, затова когато Джобс се завръща, той публично се обявява против идеята и оставя договорките да изтекат, без да ги подновява за новата MacOS 8.
Така контролът върху Mac компютрите се връща в Apple и в наши дни компанията е много по-успешна именно защото има пълна вертикална интеграция на хардуерния пазар. Това обаче не спира някои производители като Psystar дълго време да предлагат
нелицензирани Mac „клонинги”, използвайки технологията,
придобита отпреди години.
Представете си персонален компютър, събран в размерите на стилно кубче в пластмасова кутийка. Точно така изглежда Power Mac G4 Cube, създаден по дизайн на Джонатан Айви и пуснат на пазара през юли 2000 г. с изричното одобрение на Стив Джобс. Кубчето, както всички го наричат, има 450 MHz G4 процесор, 20 GB твърд диск и 64 MB RAM и се продава за 1799 долара. Липсват обаче PCI слотове и каквито и да било стандартни аудиоизходи, заменени от USB усилвател и вградени колонки от престижната марка Harman Kardon.
Въпреки че в Apple очакват „бебето на Джобс” да бъде страхотен хит, твърде малко клиенти проявяват интерес към Кубчето, особено при положение, че то дори няма монитор. iMac моделът от типа всичко-в-едно може да се купи по-евтино, а мощният настолен PowerMac G4, който излиза на пазара само месец по-късно и има същите характеристики, се продава за 1599 долара. Малко по-късно Apple се опита да подобри конфигурацията на Power Mac G4 Cube и да намали цената, но потребителското мнение вече бе твърде отрицателно. В крайна сметка след толкова много неуспешни чужди проекти, които Стив Джобс прекрати, всемогъщият шеф на Apple се принуди да „убие” и своето отроче, на което възлагаше големи надежди – при това само година след излизането му на пазара. Въпреки че и днес дизайнът на Кубчето се сочи за пример и е част от колекцията на Музея на съвременното изкуство в Ню Йорк, Джобс се бе убедил, че клиентите не са склонни да купуват нещо само заради дизайна му.
Иво Цеков
(Текстът е от архива на "Обекти")
