Сесийно време винаги ми се е искало да можех да превключа на денонощен режим, за да смогна с ученето. Питала съм се дали е възможно човек да издържи няколко денонощия без да спи, ”зареждайки” се от време навреме единствено с някой друг сандвич?
„Човешкият организъм е много повече от това, което си мислим, че е“, казва Камен. Всъщност не му знам името, настоява аз да му измисля някакво и го кръщавам така, понеже му отива. На 40 г. е, с многогодишен стаж в поделението на Специализирания отдел за борба с тероризма във Враня. Там е бил от 1995 до 2004 г., а сега е извън системата, в частния бизнес, макар това изобщо да не се долавя от глаголното време, което използва, докато говори – за него всичко в системата е „сега”. Няма излишни думи, всяка е добре премерена и изстреляна право в целта.
С Камен говорим за това как човек издържа - физически и психически, има ли някакви тайни, които е добре да знае, за да успее. Най-важно за него е съчетанието между природни дадености, дух и подготовка. И да имаш сърце за това, което правиш.
- При теб как се случи първия път – ти стреля по някого или някой стреля по тебе?
- Обикновено се стреля.
- Ти стреля?
(Кима утвърдително.)
- Има ли разлика между първия, третия и десетия път?
- Има. След първия път ми беше малко... интересно състоянието. Два-три дни се опитвах да си подредя мислите, да анализирам какво се е случило. Има един ефект „тунелно виждане” – когато ти се вдигне адреналинът и трябва да щурмуваш, обикновено периферното зрение се изключва. Затова трябва много подготовка, за да успееш да не влизаш в този „тунел”, да не се фокусираш само върху един обект, а да виждаш всичко. В същото време да игнорираш дразнители като шум, пукотевица, бомбички, димки, които отвличат вниманието ти.
Да речем, че щурмуваме сграда. Пет души сме и всеки си има район. Един влиза вдясно, друг вляво, а трети пак вляво, но в по-далечната стая, и т.н. На вратата обаче се случва нещо и не може да се влезе в левия район - точно тук се „лекува” това тунелно зрение. Ако този пред теб е ранен и не може да си покрие района, ти си задължен да покриеш и неговия, понеже не можеш да разчиташ, че в съседния няма никого. В такъв момент трябва да си събран, да не се разпиляваш. Въпрос на тренировка е. Когато ти се случва по 15-20 пъти на ден, се научаваш, става рутина.
Подготовката е много по-трудна от самата акция, тъй като неизвестните са много повече. Например, правим декор на бар и вкарваме там колеги, които не знаят нито по кое време ще щурмуваме, нито каква е целта ни. Минава известно време, може да ги оставим сутринта и да щурмуваме вечерта. През това време те се движат, както искат, в момента на атаката някой може да стане и да тръгне нанякъде, това променя плана – цялата тази подготовка отнема много повече усилия. При акцията е друго, тя приключва за по-малко от минута. Там просто действаш бързо и нямаш време да изпитваш стрес, страх или каквото и да било.
- Ако всичко мине по план. Но ако възникне нещо, тогава?
- Не го приемам като стрес, приемам го като работа. Тренирам денонощно, знам за какво съм там и знам какво правя. Затова не мога да ти разбера въпроса. Целия стрес – както ти го наричаш – го разбираш впоследствие. Когато излязох навън (от системата), всичко ми беше толкова спокойно, бях като в безтегловност. В поделението си постоянно под въздействието на адреналина и когато излезеш и нищо не ти се случи, ти става банално и убито. Почваш да търсиш нещо друго, което да ти вдига адреналина. Мнозина стават наемници извън България, много са търсени за консултанти в частния бизнес, законни – подчертавам , едни по стрелба, други по тактика. Правят това, в което са най-добри. Не мога да стана счетоводител, разбираш ли?
- И няма такива, които започват да водят „нормален“ живот, да работят в офис?
- Аз поне не познавам.
- А как игнорираш „страничния шум”, когато, например, ранят тежко човек от екипа ти. Не му ли помагаш?
- Не. Ти си имаш задача. Всеки е отишъл доброволно и знае естеството на своята работа. Това също го има в уравнението – да стрелят по теб. Има подсигуряващ екип, който извежда ранения. Това, което е по филмите – да ти гръмнат партньора, ти да зарежеш всичко и да тръгнеш да го спасяваш, не отговаря на реалността. Преодоляваш и продължаваш. Никога не бива да се зацикля. След първия път, за който ти казах (със стрелбата), ако бях зациклил, не знам какво щеше да стане. Ако бях изпданал в някаква апатия, да се питам дали трябваше, дали не трябваше...
- Има ли специална психологическа подготовка за това?
- Не. Има групови срещи с психолог, разговаряме си с него за нещата от живота, после за акциите, но всъщност подготовката е самият опит. След акция медитирам или отивам да тичам. Когато ти се случи веднъж-два пъти (да стреляш по жив човек), почваш да го приемаш за нещо нормално, приемаш го като работа. Ако имаш нужда, ако не се чувстваш добре и си натоварен, можеш да поискаш консултация при психолог, да си вземеш почивка, но дори не си спомням някой да е стигал до психолог. Ако тръгваш да ревеш при всяко нещо, което се случва, просто не си за там.
- Алкохол?
- Много рядко. Нямаш време. Кога да пиеш? По време на работа е забранено, а де факто ти постоянно си на работа, трябва постоянно да си адекватен, не можеш да излезеш и да се напиеш с идеята, че нищо няма да се случи. А и хората вътре са особени, спортисти, нямат нужда от такъв тип разпускане. Затова и поделението е легенда, хората там не са случайни. В началото, когато още нямаше мобилни телефони, имахме по един пейджър. Ако има ситуация, от дежурната стая веднага ни пускат едни кодове на пейджъра и до 30 минути трябва да си се прибрал в поделението, ако си в почивен ден, и да си готов да отидеш на акция. Ако планираш да излезеш извън София, задължително се обаждаш на началника, той преценява колко души остават в бойна готовност и дали има възможност да те пусне. Имало е случаи, при които с месеци не сме излизали от София.
- Как ви подбират, какви изпити трябва да минеш, за да станеш барета?
- След казармата се готвих цяла година. Първо минаваш психомоторен тест в специална зала с различни уреди – улуци, тръби, въжета, различни препятствия. Изпитващият бързо съобщава последователността на упражненията, като говори много тихо, а кандидатите трябва да чуят и запомнят всичко. Ако направиш грешка, директно си тръгваш. Нашата група беше от 40 души, приеха само трима. Следват специализирани медицински изследвания, изпит за физическа подготовка и бойни спортове – независимо дали си тренирал нещо, те вкарват в една зала, избират ти партньор, без значение дали ти е в категорията, слагат ви боксови ръкавици, казват ви „да се почвате” и се почва един неравен бой. По-късно разбрах, че в този бой трябва да покажеш най-вече дух и сърце, да не се откажеш. Минава се и през кабинета на психолозите, в който се попълват различни въпросници, тестове. Накрая е събеседването с командирите на поделението – влизаш сам в стая с 10-15 души, които започват да те разпитват, а ти трябва да отговаряш точно, ясно, да запомняш кой какво те е питал.
Интересното започва, след като влезеш. Настаняват те в общежитието, излиза някой от старите и те прибира при себе си. Шест месеца си на всекидневно интензивно обучение. Например, сутрин в 8 отиваме на стрелба, бойни приложни спортове, хапваме нещо за 5-6 минути, някой сандвич, кой каквото успее (не сме привилегировани, не ядем някаква специална храна), после отиваме на алпинизъм, гмуркане, парашутизъм, на походи, различно. За алпийска подготовка ходим по скалисти местности, за тренировка на влизане в помещение ползваме сгради в строеж, връзваме въжета на покрива и щурмуваме, за водолазен спорт ходим по езера, язовири, а за екстремно каране – някъде извън града. Общо взето се тренира всяка една ситуация, която би могла да се случи. Тренирш цял ден и цяла нощ. Когато дойдеш до предела, си мислиш, че вече не можеш, тогава правиш още малко и се оказва, че можеш. Не е проблем да се изкарат без сън 3-4-5 денонощия.
- Може би са ви давали стимуланти, като на спортистите?
- Не. Забранени са. Точно в такива моменти разбираш какъв огромен потенциал имаш. Ако водиш „нормален” живот, с нормален режим – закусваш, обядваш, вечеряш, после спиш – тогава не можеш да разбереш какво всъщност можеш. Когато си доведен до предела, виждаш, че можеш много повече от това, което си предполагал. А щом можеш повече, можеш и още повече. Въпрос на мотивация.
- Чувала съм, че преди акция дават на баретите кокаин.
- Ние сме държавна структура, как си го представяш това?
- А теб какво те мотивира?
- Този въпрос не съм си го задавал. (Смее се.) Някакъв стремеж за себедоказване, за победа, да усетиш какви са ти възможностите, а след това вече става като наркотик. Виждаш, че можеш толкова, и се пробваш дали можеш повече. Спортен хъс. Но всичко това да е в полза на обществото. Иначе можеш да се доказваш по много начини. Аз съм патриот. Повечето сме такива. Обичам страната си и смятам, че по този начин правя нещо за нея.
- Тогава защо си напуснал?
- Мога и да се пенсионирам там, но смятам, че когато съм научил достатъчно от едно място, трябва да продължа напред. Винаги има какво да научиш, но вече става с много по-малки темпове, а мен това не ме устройва. Имам нужда да се доказвам на друго поприще.
- Казваш, че сте патриоти, но в един момент повечето минавате в охранителния бизнес. Не е ли противоречие да работиш за държавата, а после да охраняваш тези, които или са на ръба на закона, или са от другата страна?
- Хората от поделението охраняват легални бизнесмени, не знакови фигури от престъпността. Няма логика да вложиш от себе си толкова за държавата, а после да помагаш на някого да си пренася наркотиците. Тези, които се изкушават да работят за такива хора, обикновено са колеги, които преди това не са изкарали дълго в поделението.
- Съревноваваш ли се с другите?
- С другите не, само със себе си.
- А преди това спортувал ли си нещо?
- Да, ориентиране, спортна гимнастика, бокс. Всички са спортисти там (в поделението). Обикновено хората си представят баретите като огромни, мускулести мъже, а това е просто състояние на духа, трябва да го носиш в себе си.
- В един момент, след толкова много тренировки ставаш наистина много силен. Как контролираш себе си да не използваш уменията си в изкушаваща ситуация от цивилния живот?
(Мисли дълго).
- Не винаги успяваш, но не го търсиш, просто ако се случи, се защитаваш или помагаш на някого и това е. Хората от поделението не са конфликтни, може би точно защото знаят на какво са способни. Иначе винаги можеш да си намериш повод, ако го търсиш... Ще ти дам едно сравнение: лъвът не се перчи със силата си, той остава спокоен и горд! Напада само когато трябва. Баретите нямат нужда да се доказват, като се сбият в някой бар.
- Може ли една барета да има личен живот?
- О, да, но близките ти трябва да са много солидарни с теб и да разбират начина ти на живот, понеже постоянно трябва да питаш някого дали може да излезеш от София, дали може да отидеш със семейството си на почивка. Tрябва да си нон-стоп на линия, не може просто да си изключиш телефона. Случвало се е да сме извън поделението по цяла седмица, прибираме се, още не сме слезли от колите и ни подават друг сигнал, нещо се е случило междувременно и пак излизаме, да речем за Русе. Там 2-3 дни чакаме да се появи обектът, а не можем да спим на хотел, защото ще разбере целият град. Спим по колите, по някакви запуснати места, за да не бием на очи. Особено през 1996-1998 г. - времето на мутрите, тогава имахме изключително много работа.
- Спиш ли спокойно?
- Да. Научаваш се да спиш „леко”, като в казармата – там всеки прави на някого номера нощем и затова винаги си нащрек. Свикваш с това, което имаш.
