Тереза Петкова – майсторката на опинки става част от „Живите човешки съкровища на България“

Тя е Тереза Петкова, секретар е на читалището в берковското село Замфирово. Тереза е едно от живите съкровища на региона, защото пази и практикува един от най-старите занаяти – правене на опинки. Именно опинките на Тереза са номинацията на областната управа в Монтана за Националната система „Живи човешки съкровища – България“ към Министерството на културата. Тереза сама подала кандидатурата си в областната управа и е номинирана.

„Направих го, за да знаят хората какво се случва в нашето село. Да се разчуе, че пазим традициите, миналото и ги предаваме на децата си.“, казва секретарят на читалището и майсторът на опинки Тереза Петкова.

Започнала преди три години, почти по принуда.

„ Децата от танцовия състав „Бабините“ към нашето читалище имаха нужда от опинки. Ние правим всичко автентично, а опинките са точно това – обувките на нашите баби и прабаби и са важен атрибут към нашата носия.  Реших, че трябва да се заема и започнах да търся баби, които да ме научат как се шият тези странни, на пръв поглед, обувки. Така се захванах и вече три години не спирам. Превърнах опинките в мое хоби, но най-важното е, че и други се палят.“, казва Тереза.

В северозападния край тези обувки, изработени от кожа и канап, се наричат и  връвчанки. Правят се задължително от свинска кожа. А осигуряването на кожите е най-трудната част, казва Тереза.

Въоръжава се с търпение около Коледа и обикаля къщите, където знае, че стопаните имат прасета. Договаря се да й дадат кожите, а превръщането им в материал за опинки отнема цяла година.

„Кожата трябва да е  от гърба на прасето,  изчиства се хубаво от мазнината, поставя се в дървена рамка, намазва се със смес от сол и царевично брашно и се суши една година на проветриво място. Мястото трябва да е сигурно, за да не стигат до него животни – котки, кучета или диви животни. След изсъхването кожата се потапя за една нощ в съд с хладка вода, за да омекне. После се изсушава между два листа хартия и чак тогава е готова за работа. От една кожа излизат най-много два чифта. За вървите се ползва усукан канап. Трябват ми само ножица, секач, чук и  фиба и това е. Първо кожата се разкроява, след това се пробиват дупки и накрая се навръвчват канапите.“, разказва Тереза.

От малка тя е наблюдавала как баба й , а след това майка й,  правят опинки. Не е вярвала, че и тя ще го прави, но днес е щастлива, че е открила този занаят. А още по-доволна е, че и други се палят.

„Родителите на нашите деца от „Бабините“ проявяват интерес. Искат сами да опитат да изработят опинките за своите деца. А и малките имат интерес. Най-напред ги научих да ги навръвчват, защото е доста трудно.“, споделя Тереза.

Направата на един чифт – от разкрояването до нанизването, отнема около 2 часа.

През миналата година Тереза Петкова е ушила 15 чифта опинки на децата, а тази година направила 40 чифта сувенирни опинки, които дарили на самодейците, участвали в техния празник – Гушански събор по Спасовден. По време на събора дори се организира състезание за най-бързо нанищване на опинки.

„Откакто се захванах с опинките открих много хора, които също ги изработват. Има майстори в Расово. Там техният самодеен танцов състав дори се казва „Веселите опинки“. Има и майстори в Липен, но общо взето сме малко. Важното е, че се познаваме, а и държим връзка с хора от други краища на България.“

Преди 100 и повече години  опинките са били единственият начин хората да не ходят боси. Тогава всяко семейство си ги е произвеждало, като основно за това са се грижели мъжете. Освен свински кожи, тогава са използвали и кожи от диви животни, убити при лов. Имало е и специални стелки от шаяк, които са омекотявали цървула, за да не излизат мазоли по краката. Занаятът се е предавал от поколение на поколение и сега Тереза Петкова се надява да го предаде на по-младите.

В село Замфирово днес живеят малко над 1000 души. Към читалището има шест самодейни танцови трупи, в които участват над  100 души на възраст от 5 до над 80 години. Всичките танцьори в ансамбъла за изворен фолклор „Гушанци“ са с ръчно направени опинки от свинска кожа. Местните самодейни трупи показват изворен фолклор – танци, песни, носии и обичаи, запазени стотици години. Самодейците от Замфирово правят възстановки на ритуалите „Пеперуда за дъжд“, „Изпращане на старокя“, „Полагане на 40“, „Сирни Заговезни“, „Шаралия-паралия“, „Втори ден от Великден“, „Заключване на дете за здраве“. Дори поставят театрални спектакли.

Самодейният театър към читалище „Развитие“ – Замфирово е играл на почти всички сцени в Северозапада. Специално за тях писателят Стоян Николов – Турлака написа пиесата „Варено жито“, която се играе и днес, години след смъртта му.

Всяка година актьорите поставят по една българска пиеса. Играли са „Свекърва“ на Антон Страшимиров.  „Българи от старо време“, „Женско царство“. Печелили са награди.

„Замфирово е уникално място. Село с много живот. Имала съм предложения да работя в града, но никога дори не съм се замисляла да напусна моето село. Тук съм родена, тук работя и се стремя да дам всичко, което мога, на това село и на хората в него. Аз съм си селско дете и така се чувствам добре. Вярвам, че онази мъдрост, че камъкът си тежи на мястото, важи с пълна сила за мен. Заради това съм тук и правя всичко, което обичам и мога за моите хора.“, казва майсторката на опинки Тереза Петкова.

Цървулите, наричани още опинци, опънци, опинки, връвчанки или калеври, са вид традиционни обувки, характерни за Балканския полуостров. Особено са разпространени преди индустриализирането на балканските общества. Представляват обувки без подметка, ушити от свинска или телешка кожа, с дълги кожени връзки, които се навиват около подбедрицата. Имат характерна рогообразна форма. Цървулите са част от народната носия на почти всички балкански народи.

СИТ