Събития

Световният рекордьор Богомил Петров: През мен са минали 44 000 тона желязо

  07.02.2017 15:34             
Световният рекордьор Богомил Петров: През мен са минали 44 000 тона желязо

Богомил Петров e роден във Видин на 20 ноември 1939 г. Средното си образование получава в местната гимназия. Продължава да учи във ВИФ “Георги Димитров“ – София, където специализира в три направления – спортно, педагогическо и лечебно. 9 г. работи като треньор във Видин, 4 г. като ръководител на дружество „Химик“ и 23 г. като фотожурналист във вестник „Видин“. Сега е журналист и фотограф на свободна практика. През 2016 г. получи званието „Почетен гражданин на Видин“. Женен, с две деца и трима внука.

Бого, ти поставяш първия световен рекорд за българската тежка атлетика през 1964 г. и цял живот се занимаваш със спорт. Гордееш ли се със спортните си успехи?

Аз започнах да тренирам в далечната 1958 г. и след 6 г. упорит труд успях да поставя световен рекорд. Да, горд съм. Гордея се много с третата си специалност – лечебна физкултура и смятам, че съм напълно завършен спортен специалист по вдигане на тежести. 14 г. се занимавам с това, през мен са минали 44 000 тона желязо и знам как се постигат резултатите. Когато ме питат дали съм ползвал анаболи и стероиди отговарям „не“, защото тогава тези неща не ги знаехме. А сегашният спорт е определено химия. Това мога да го кажа като човек врял и кипял в спорта. След като приключих състезателната си дейност, започнаха да излизат такива стимулиращи средства, които създават по-големи възможности за спортистите да се изявят и да имат по-високи постижения. Не казвам, че всички спортисти злоупотребяват, но всички големи рекорди са постигнати с т.нар. външно вмешателство или някаква химия. Такъв е животът и няма връщане назад. Спортът е велико нещо и е много хубаво да се занимава човек с него. Видин е люлката на световната юношеска тежка атлетика. Тук след мен имаше едно младо поколение, което постигна по-високи резултати от мъжете в България. Първото световно първенство за юноши, което се проведе в Полша, се спечели от българи.

Защо се ориентира към тежката атлетика?

Моите генетично заложени дарби бяха изключително силови. Битува мнение, че вдигането на тежести води до снижаване на ръста, което не е така. Имаше един случай, Емил Корчев, който е отличен състезател и изключителен треньор и показа растеж за 10 месеца от почти 18 см. Съществуват и други подобни случаи. Обяснението е, че този спорт се отдава на по-ниски и масивни мъже, и затова впечатлението е неправилно. Аз тренирах лека атлетика, гребане, техническите спортове, парашутизъм, футбол… Тогава се появи треньорът Илия Николов и като видя какви постижения имам, ми каза, че ставам за световен шампион. Колко му трябва на едно 18-годишно момче. След пет и половина години това стана. Поставих световния рекорд в София и после той бе утвърден в Токио.

Какво ти костваше този световен рекорд?

Аз даже не ходех редовно на училище, но на трениравки бях постоянно. Тренирал съм до изнемога. Нощно време не можех да заспя от преумора. Няма медикаменти, които да те успокоят в такъв случай. Взимах само вигамини В1, С и женшен. Но трябва да влагаш много усилия и време в тренировката си, за да можеш да постигнеш нещо.

Какво се случи след това, намали ли темпото?

Имах лични премеждия - починаха родителите ми, останах сам и се озовах на кръстопът. Не бях завършил и гимназия. За 6 месеца взех 23 изпита. За това ми помогнаха много учителите. Изненадах се, че мога да превъзмогна този шок. Като студент нямах поддръжка от никъде, работех във вилите в Симеоново и Драгалевци. Най-важното – храната беше безплатна и качествена и така издържах. Много често давах от моите купони на Христо Проданов. Тогава имаше много истински талантливи спортисти. 

Какво ти дава спортът?

Спортът ми е дал най-важното – упоритостта и волята. Колкото по-трудно става, аз ставам по-активен и така преодолявам проблемите си. Възпитаник съм на спорта и който е минал през жестоката му школа, не може да остане безучастен към другите сфери в живота.

Планинарството също присъства в живота ти. Какво те привлича в него?

Аз съм момче от равнината и винаги са ме привличали планините. Мечтал съм да изкачвам върхове. Планинарството го използвах като тренинг. Най-високият връх, който съм изкачвал, е Мусала. Три пъти съм покорявал Олимп. Последните два пъти поставих фотоизложби на самия връх. Аплодираха ги всички туристи. Пообиколил съм планините на Балканския полуостров – в Сърбия, Румъния, Македония, Албания. Връх Голям кораб е много подходящ за катерене. Аз станах свидетел на това как 2 200 туристи го изкачиха. Организацията беше много добра.

А сега какво планираш?

Тази година предвиждам посещение на Зографския манастир и изкачването на връх Атон със съдействието на дядо Поликарп, нашият епископ. Връх Атон е 2 033 м, сериозно е, защото там се тръгва от ниво нула. Аналогичен връх имаме и тук - Оба връх, съседен на Миджур, видинският Еверест. Той също е 2 033 м. Една от любимите ми планини е Западният Балкан с неговия Миджур. Връх Рътан също е интересен. Висок е 1 560 м. Това е култов връх за Сърбия. Местните го изкачват между Коледа и Нова година от 6 до 14 януари.

Ти си фотограф, който е направил над 1 000 изложби. Това е сериозно постижение, на което си верен и днес. Какво планираш сега?

Фотоизложбите, които са неизменна част от моя живот, започнаха съвсем случайно. Когато внучката ми Беатрис се роди, я снимах много. На втория й рожден ден дядо Дометиан я кръсти и аз направих първата си изложба с нейни фотографии. Така тръгна. Тогава направих 12 изложби за 12 месеца. Кандидатствах за Гинес, но не ме одобриха. Една година не правих нищо, но след това започнах да редя фотоизложби на всякакви теми и по много поводи. За няколко години направих 100. След това някой ми пожела “Да хилядиш!“. Казах си, че това никога няма да стане, но ето, че стигнах до 500-на изложба, която се посрещна с голям интерес. Тогава пуснахме и балони със снимки. После стигнах до първата хилядна. Исках да е на интересно, култово място и това стана в центъра на София пред храм-паметника „Александър Невски“ на Еньовден - 24 юни 2014 г. Изложбата се проведе с благословението на Патриарха. Показах 1 234 снимки. По-лесно беше поставянето на изложбата, отколкото разрешението за нея. Дядо Дометиан ми помогна със своята подкрепа и ми писа шестица за работата. Имаше много посетители. После се качихме на камбанарията на храма и подредих хиляда и първата си изложба под ангелските звуците на камбаните. Струваше ми се, че това е небесна симфония. Невероятно преживяване.

Какво обичаш да снимаш най-много?

Правил съм фотоизложби на всички възможни места - в пещери, на върхове, в автобуси, на кораби, във влакове, училища, църкви… Най-много обичам да снимам планини, изгреви и залези. Изгревът ме подтиква да свърша нещо, а залезът ме кара да си направя равносметка на стореното през деня. 

Коя е последната ти изложба?

Хиляда сто и единадесетата. Тя беше посветена на българския екзарх Антим Първи. Това ми е постижението. Получих най-високия приз – медал на Антим Първи, който ми беше връчен на тържеството през септември  2016 г. Бях награден от патриарха и от дядо Дометиан. Това е моето удовлетворение. От екокомисията изпратихме предложение за марка и за монета с лика на Антим Първи. Монетата вече е факт. Тя тежи 8.64 грама чисто злато с номинал 100 лв. и се продава за 950 лв. Тиражът е 2 000 броя.

Смятаме да изпратим писма до президента и премиера с предложение за създаване на държавен орден с името на Антим Първи. Предложението трябва да излезе или от Министерски съвет или от Народното събрание. В момента търсим сподвижници. Има и предложение наред с образите на Васил Левски  и Христо Ботев да се изобразява Антим Първи, който е създател на Търновската конституция.

Как финансираш изложбите си?

Около 50-60 000 лв. са вложени за всичките ми изложби. Не съм ползвал никаква държавна субсидия. Помагали са ми приятели, фирми, дарители…

През м.г. получи  званието „Почетен гражданин на Видин“. Очакваше ли го?

Това почетно звание има много интересна история. За първи път имаше предложение да стана почетен гражданин през 1965 г., но се получиха едни дрязги, аз напуснах Видин и това не се случи това. Тогава станах редовен студент. Сега това беше пето или шесто предложение – от 2000 г. насам. Получих това признание за своята дейност в областта на екологията, фотографията и спорта. 6 пъти съм класиран като еколог на годината, правя вече 25 г. като председател на екокомисията към туристическо дружество „Бонония“, която няма аналог в България. И това е така, защото работим най-вече с младите хора в различни аспекти –  есе, рисунка, фотография… Винаги награждаваме учениците, за да бъде стимулиращо за тях.

Каква равносметка правиш на живота си?

Каквото и да съм направил, желанието ми винаги е било да свърша нещо повече. А и вече имам изключителен опит. Аз знам какво да направя, но трябва и да го обезпеча финансово. Имам мечти. Ето за тази година планувах да замина на Антарктида. Другото ми желание е да изкача връх Килиманджаро в Африка - 5 895 м. Надявам се да се случи.