На 3 декември на 66-годишна възраст почина един от най-големите футболисти в историята на Локомотив /Мездра/ и на Ботев /Враца/ Петьо Петров. Бившият състезател и треньор от близкото минало си отиде от този свят след като през последните години се бореше с коварно онкологично заболяване.
Петьо Петров е роден на 21 декември 1952 г. в с. Гложене, община Козлодуй. Започва състезателната си кариера в юношите на Тракия - Пловдив /1968-1972/, след което в казармата играе в Хасково /1972-1974/. От 1974 до 1979 г. облича екипа на Ботев /Враца/ в „А“ РФГ, а от 1979 до 1984 г. на Локомотив /Мездра/ в Северната „Б“ РФГ. Има 93 мача за врачани в групата на майсторите и 214 за мездренските „железничари“ във втория ни футболен ешелон, като през този период е и капитан на отбора.
След приключване на активната си състезателна дейност е треньор в детско-юношеската школа на Ботев /Враца/ 1984 - 1985 и помощник-треньор на представителния тим на клуба от 1985 до 1986 г., заема също административни длъжности в ДФС Ботев.
Впоследствие работи в „Топлофикация – Враца“. Баща е на бившия национал на България - Мартин Петров.
Рубрика на Георги Александров
Тази рубрика, която излиза вече повече от 2 години се превърна в „Епопея на забравените футболисти на Ботев“. Не съм го искал да стане така – просто обстоятелствата са такива, а и нежеланието ми винаги да съм на страната на /временно/ силните хора в Ботев очевидно дразни мнозина. Както и да е! Времето ще покаже дали съм бил прав.
По-същественото е, че днес искам да ви разкажа за един невероятен човек, който си отиде без време от този свят. Петьо Петров издъхна на 3 декември, само 18 дни преди да навърши 67 години. Великата „петица“ на врачанския Ботев и мездренския Локомотив /защото играеше с №5/ реши да напусне този свят в 5.15 часа… Той до последно не се предаде на коварната болест, с която се бореше от няколко години – такъв си беше биткаджия и чешит, когото уважаваха и противниците, и съотборниците.
Разказвал съм и друг път, че се познавам с Петьо покрай сина му – славният нападател Мартин Петров. В един период от време именно Петров-старши беше моят информатор за успехите, които жънеше бързоногият врачанин по терените на Швейцария с екипа на Сервет. Имам предвид онова време, когато нямаше интернет и фейсбук. Петьо „ми снасяше“ новините от поредния мач в страната на банките, шоколадите и часовниците в понеделник сутрин, а в следобедните часове цяла България вече знаеше колко удара е отправил Мартин към вратата на противниците, колко паса е подал, как е играл за тима от Женева.
Петьо беше „агент“ по душа и ми разказваше с удоволствие, защото ми вярваше. Макар че бях един от малкото журналисти, на когото не му е идвало да забие шамар… Всъщност, може и да е бил прав.
Вие как бихте реагирали, ако посрещнат сина ви и целия национален тим с траурния марш след 0:6 от Чехия в Прага?
А бихте ли реагирали, ако ви наврат камерата в лицето и се гаврят с червената „Лада Комби“, с която Петьо возеше Мартин из цяла България, докато Свръхзвуковия беше бледен юноша?
Ами как бихте реагирали, ако ви изгонят от ложата на стадион „Христо Ботев“, въпреки че сте изиграли 93 мача с екипа на Ботев в елита /не искам да споменавам името на футболния „капацитет“, който и сега е в клуба и е замесен в тази простотия, но ще го оставя да се срамува, докато е жив!/? Тогава Петьо беше отишъл да погледа мач на деца от школата, за да види някой нов талант…
Сега много ми липсват срещите на кафе с него. В началото бяха в кафене „Стотинката“ – на първия етаж на бившия хотел „Балкантурист“, където сега се намира магазин за сувенири в сградата на полицейското управление във Враца. Тогава викаха на нашата компания „тихата опозиция“ – или защото бяхме много тихи, или защото никой не се вълнуваше от мнението ни, но пък тогавашният президент Иван Личев никога не е криел респекта си към нас.
После разговорите ни се пренесоха в месарницата на Мирон Драганов – сегашният общински съветник от БСП е първият президент на фенклуба на Мартин Петров. Който иска да види уникални снимки на Свръхзвуковия, все още може да ги разгледа на огромната стена в търговския обект.
После обсъждахме футболните новини в клуб „Антик“ в центъра на Враца. След това кафетата с Петьо се пренесоха в „Тракийската принцеса“.
Говорили сме на много теми. В мен остана огорчението, че този достоен мъж, отдал едни от най-хубавите си години на Ботев /Враца/ и Локомотив /Мездра/, не беше оценен приживе от обществото. И това го измъчваше, макар да не плащаше данък „обществено мнение“. Самият той израснал в недоимък, Петьо знаеше цената на успеха и затова винаги е бил близо до Мартин, държеше го да не полети в облаците на славата, да не прегори. Убеден съм, че същото отношение е имал и към другия си син Владимир, когото аз по-малко познавам, но към когото също имам уважение. С Мария бяха страхотно семейство, едни от най-добрите баба и дядо за своите внучки.
Мъдрите хора винаги си личат отдалече, а Петьо беше един от тях. Него го болеше, когато виждаше, че родният футбол не върви на добре, че Ботев не се развива по правилния път, че българинът страда в родната си страна от непочтени политици. В същото време беше състрадателен – много пъти ме е успокоявал като баща, давал ми е ценни съвети, от които съм се възползвал.
Той беше голям човек. Когато научи тежката си диагноза, реши да се бори, а не да се предава. Само му беше мъчно за децата и внучките му, не искаше тях да притеснява.
Казват, че човек идва сам на този свят и сам си отива. Петьо не си тръгна сам, защото имаше край себе си в сетния си час стотици приятели.
Един човек е жив, докато се споменава името му. А за него още дълго ще се говори!
