82-годишният Дейвид Дючман от години работи безвъзмездно като “бебешки приятел”
Или защо е важно недоносените бебета да бъдат гушкани от пенсионери
77-годишният Боб Макелуен сяда на люлеещ се стол. Слага на гърдите си плачещо бебе и започва да му говори. Разказва му какво се случва на фондовите борси, за политиката на Тръмп, за футбол. След време малкото момиченце се успокоява и заспива.
“Бебето не разбира какво говоря и аз съм свикнал с това. Просто приказвам, за да чуе моя глас и биенето на сърцето ми, тъй като човешкият контакт е много важен”, казва Боб Макелуен. Преди да стане доброволен гушкач в болница в Мисури, той е бил финансов мениджър. В четвъртък той навърта доста километри, като обикаля болници, за да помага на пациенти. Първо посещава четири интензивни отделения за възрастни. В тях той изпълнява ролята на събеседник на близките на болните, които обикновено се борят за живота си и лежат в безсъзнание. Последната му спирка за деня е при бебетата, където три часа гушка тези, които плачат. Въпреки че има четирима внуци, Макелуен твърди, че сякаш осиновява всяко дете, което държи в ръцете си.
Историята му е една от многото, които заливат американските медии. Интересът към доброволните гушкачи идва преди година, когато една майка намира своето 6-седмично момченце в прегръдките на непознат дядо. По това време малкият Лоугън е настанен в отделение за недоносени бебета в Атланта. През деня майка му го посещава, но вечер трябва да се прибере при по-голямото си дете, което също има нужда от нея. Една сутрин, когато се връща в болницата, вижда Лоугън да спи на гърдите на мъж. Просълзена, тя прави снимка, която пуска във фейсбук. Дядото от фотографията е 82-годишният Дейвид Дючман, който от 12 г. напълно безвъзмездно работи като “бебешки приятел” всеки вторник и четвъртък.
Решава да стане доброволец към отделението за недоносени деца, след като вижда притесненията на родителите им, докато е в болницата заради травма на крака си. След като снимката му с Лоугън попада и в медиите, е обявен за легенда и получава прякор “интензивният дядо”. “Някои хора просто не разбират какво голямо удовлетворение носи, когато можеш да успокоиш бебе или да помогнеш на нуждаещ се”, казва Дючман.
Концепцията за бебешките гушкачи в американските болници е следната – това са доброволци, които преминават много сериозни курсове как да се отнасят с новородено, преди да бъдат допуснати в интензивните отделения за недоносени. От тях се изисква да работят поне три часа всяка седмица най-малко половин година. Задължението им е да прегърнат детето и да му говорят успокоително. Не трябва да го хранят, да му сменят памперса или да се разхождат с него, казва Лин Томсън, старша сестра в болница в Мисури. Те отменят родителите и помагат на бебетата да узреят емоционално, за да могат да отидат по-бързо при семействата си.
“Има родители, които искат да бъдат постоянно в болницата, но просто не могат да го направят заради други задължения, и да знаят, че има кой да гушка тяхното бебе, ги успокоява”, обяснява Томсън. По думите ѝ е доказано, че това има здравословен ефект и върху доброволците. По-възрастните могат по този начин да забавят или дори да спрат отслабващата функция на мозъка си. Подобна доброволческа дейност намалява и рисковите фактори за депресия и увеличава производството на хормона на щастието.
Спомних си за историите на американските доброволци покрай полемика, която се разгоря за психиатричната помощ у нас. Всъщност тя започна от едни шокиращи снимки, които известният психиатър Владимир Сотиров пусна във фейсбук от софийския психодиспансер. Той нарече обстановката в здравното заведение “разболяваща” и стотици хора споделиха и коментираха неговото мнение. Правителството отговори на обществения натиск по въпроса с едни 10 млн. лева за ремонт на психиатриите. Тези пари вероятно ще подобрят нещата на битово ниво, но едва ли ще решат проблема с чувството, че системата не лекува, а убива. Просто защото у нас прекалено много се възлага на медицинския персонал. На практика той е отговорен за всичко в една болница – лечение, финанси, обстановка, в резултат на което е претоварен, изнервен и няма време да се грижи и за емоциите на пациентите, а на много места по света това също е част от доброто лечение.
Преди години имах възможност да изпитам на собствен гръб как действа едно спешно отделение в английска болница. Мъжът ми бе приет там с емболия. Като видях, че го вкарват в интензивен сектор, инстинктивно застанах до вратата, защото си знам от България, че в реанимация не е разрешено. Медицинската сестра, която ни придружаваше, много любезно ме покани да вляза и ми обясни, че следващите дни той ще има много нужда от мен. Първоначално от притеснение въобще не схванах какво точно има предвид, но когато видях роднините на другите болни, повечето от които дори не бяха в съзнание, да стоят и да им държат ръцете, мигновено осъзнах какво е искала да ми каже. След като критичното състояние бе овладяно и го преместиха в нормално отделение, вече нямаше нужда от мен. Оказа се, че там действа много сериозна група от доброволци по всякакви въпроси. Едни разнасяха чай, други книги и вестници, трети придружаваха пациентите, които искат да отидат до параклиса или до кафенето. Въобще кипеше живот, който не ти дава възможност да се отпускаш и да си мислиш колко си зле.
Така че, колкото и милиони да се излеят и каквито и ремонти да се направят, ако нещо подобно не се случи и у нас, никога няма да се отърсим от чувството на нещастие и обреченост. Знам, че има малки групи инициативни хора, които вече правят подобни неща и у нас. Чувала съм за доброволци, които четат на болни деца, и за учители, които им преподават безплатно, защото някой чиновник е решил да закрие програмата им за болнично образование. Обикновено става въпрос за млади хора с желание да променят системата, които са готови да жертват нерви и време, за да налагат нови модели на поведение. Но не всички са такива, особено възрастните, които са свикнали на конформизъм. Те смятат, че за тях е много по-добре да си стоят пред телевизора или безпаметно да обикалят магазините за разпродажби, вместо да се трепят да правят нещо за някой непознат, още повече безплатно. На тях ще им трябва много заразителен пример или мотив, за да бъдат като американските или английските си връстници. Нещо като национална кампания, в която Лили Иванова или Йорданка Христова стават гушкащи баби, а Васил Найденов - гушкащ дядо. Повярвайте, има много здрав смисъл в това! Проучване на Лондонския икономически институт показва, че доброволчеството създава така наречения “ефект на щастието”.
Когато играчката прилича на болния малчуган
Една млада жена от Глазгоу е намерила чудесен начин да успокоява болни деца. 28-годишната Фиона Алън прави меки играчки, от които стърчат абокати и всевъзможни медицински лепенки и маркучета, съобщава Би Би Си. Идеята ѝ хрумва, когато се оказва, че самата тя трябва да живее с тръба за хранене и катетър заради генетично заболяване. Първоначално ѝ било трудно да свикне с външния си вид, но още повече се тревожела за децата, които виждала в болницата да изглеждат като нея.
Винаги е обичала да майстори различни неща сама и когато приятел я моли да направи мече за дете с аутизъм, приема много присърце задачата. След като пуска снимка на играчката във фейсбук, започват да валят поръчки и от други близки на болни малчугани. Фиона вярва, че нейните меки фигури с реални медицински изделия помагат на малките пациенти да се адаптират по-лесно към болничните условия и към процедурите, които им предстоят. Съдействат и на техните братя да свикнат с новата ситуация.
Много често децата трудно разбират, че поставената в носа или устата им тръбичка не бива да се пипа, и се самонараняват, но благодарение на играчките, които изглеждат като тях, успяват да отклонят вниманието си, казва Фиона Алън.
24часа
