Ако някой прави класация на най-добрите футболисти, обличали в почти вековната история екипа на врачанския Ботев, със сигурност сред първите ще е Сашо Ангелов. Не само защото е номер 2 в ранглистата по изиграни мачове със зеления екип - 307, в които е вкарал 85 гола /според футболната библия на Илия Панев – „Враца и футболът“ – б.а./, но и заради себеотдайността към отбора, който го откри за големия футбол. До края на дните си този самоук мйстор на играта остана верен на врачани и има място в пантеона на футболния тим. Може би един ден, когато дойде време за честванията на 100-годишнината на футбола във Враца, някой ще си спомни и за него. Защото Сашо беше такъв – тих, скромен и ненатрапчив, но в същото време в голямото му сърце имаше много любов и всеотдайност за всяко нещо, свързано с любимия „Ботев“. Сега името му е обвито със слава само в мислите на истинските привърженици на врачанския футбол.
Сашо Ангелов е роден на 28 май 1948 г. в село Алтимир. Той е едно от откритията на великия треньор Янко Гелов, дългогодишен помощник на Илия Панев-Старшията.
"Уникален футболист. Един от многото, играли с екипа на Ботев, но и показали нещо оригинално, неповторимо. Неслучайно той остава завинаги в сърцата на истинските привърженици на отбора", казва за него Гелов.
Сашо вижда за първи път как изглежда съблекалнята на стадион "Христо Ботев" през 1966 г., когато е поканен от Янко Гелов. Бързо го привличат от юношите в мъжкия състав, но идва време за казармата и майсторът на дрибъла нахлузва кубинките в Самоков. Животът обаче го отвежда до Велико Търново, където за таланта му се отварят широко вратите на стадион "Ивайло". Там самородният диамант от Алтимир помага на "болярите" да влязат в майсторската група, а през сезон 1969-1970 г. Нещо повече, Сашо излиза срещу родния си Ботев, което кара шефовете на врачани бързо да намерят „вратичка“ в наредбите на БСФС и да си го върнат. Нападателят не се дърпа много, но от онзи период си спомням за една история, разказана ми от самия него. Тя е по повод сравненията за живота във Враца и Велико Търново.
Когато вървял по централната улица в старата столица запалянковците му викали: "Саше, пак бихте. Ела да почерпим!". Когато се върнал във Враца и се разхождал по централния пешеходен булевард, наричан от хората Пробива, му казвали: "Саше, пак бихте! Хайде да почерпиш!" И досега психологията на двата града не се е променила, макар че търновци не са от най-гостоприемните хора, те дават мило и драго за своите футболисти. Във Враца за съжаление по-често хулят онези, които ги радват с головете си...
/ПРОДЪЛЖАВА/
